Бухара – машината на времето. Ама за това след малко.

Първо как пристигнахме. Ами отново пихме по един студен компот в Хива и в късния следобед хванахме нощния влак за Бухара. Отново се случи да е същият кондуктор и даже си мислех, че в Узбекистан друг кондуктор няма, ама по-късно видях кондукторките във влака-стрела. То да се чудиш влака ли да гледаш, кондукторката ли .. Отнесох се малко де. Та нашият човек този път съвсем се настани при нас в купето и като се почна пак за децата, жената, бабушката. Видях снимки на всички. Ама рано или късно, в нашия случай в 12 вечерта, стигаш в Бухара. От хотела бяха пратили такси, което ни чакаше и ни закара за 50 000 местни пари (около 5 долара) до хотела. Стори ни се евтино, понеже пътувахме много, но после разбрахме, че на таксаметър ще излезе около 25 000.

Хотел Минзифа

След около 20-25 минути път с таксито, стигнахме в хотел Минзифа. Малко бяхме уморени, както и неговорещият никакви езици нощен рецепционист, но се разбрахме и настанихме. Още щом видяхме стаята и разбрахме, че това ще е най-хубавият хотел, в който ще нощуваме в Узбекистан. Стаята беше огромна, издържана в типичния местен стил и с много любов към детайла, което си личеше от малките фигурки, които имахме в стената, както и богатите орнаменти на тавана.

Наспахме се хубаво и на светло хотелчето разгърна целия си потенциал. Не само стаята беше прекрасна, но и дворчето, както и медресето към хотела. Имаше изключително богата закуска с местни и не толкова местни специалитети, много видове чай и напитки. Може би най-готиният момент беше обаче, когато малко преди да заминем, рецепционистката и още едно момиче от хотела решиха, че ще облекат Меги в традиционни местни дрехи и отвориха медресето, за да направим хубави снимки в двора му.

Бухара – ден 1

Бяхме планирали първият ден в Бухара да е лежерен, без да бързаме да обиколим 1000 забележителности. Бяхме закусили обилно и се отправихме към медресето Хор Минор. Естествено минахме по най-смотания път и видяхме 100 интересни неща по пътя. Това беше и причината да сме на Хор Минор (намира се на 10 минути пеша от хотела) в началото на големите жеги. Което не ни попречи да си направим няколко снимки пред красивата сграда с 4 минарета (от там идва и името), но определено повече се зарадвахме да разгледаме импровизираното магазинче за сувенири вътре в нея, тъй като температурата беше с около 7-8 градуса по-ниска. Човекът вътре ни предложи да се качим на покрива, за да се снимаме, но решихме, че няма нужда да имаме всяла снимка, която сме видяли в Инстаграм.

След Хор Минор имахме много плътен план за деня, но след първите 500 метра под палещото слънце, осъзнахме, че няма да видим всяко едно медресе, което сме отбелязали на картата. Отправихме се директно към Ляби Хауз и намиращите се наблизо медресета (Кукалдош медресе, Навир-Диван Беги и т.н.). Изобщо не предполагахме, че тук ще прекараме следващите поне 2 часа.

Машината на времето

Още по пътя ни направи впечатление, че градът е пълен с момчета и момичета, които бяха доста официално облечени. Момчетата с бели ризки и черни панталони, а момичетата с бели ризи и черни поли, сандали и бели чорапи. И с огромни бели панделки, каквито съм виждал да се носят последно преди около 30 години в България (по-скоро съм ги виждал на снимки, ама това е друг въпрос). Почувствах се като в машина на времето.

Много от тях бяха и с ленти, на които обаче не пишеше на руски, а на узбекистански и затова не разбирах какво пише на тях. Понеже съм контактен, реших все пак да попитам една група ученици какво пише на лентата:

„Что это?“ – попитах аз една групичка момчета и момичета, като посочих лентата. Бях забравил какво е да контактуваш с пубери, но в мигновения отговор на едно момче от групата бързо ми напомни:

„Это лента“ – изстреля момчето, разхили се и си продължи.

Мда, след близо 20 минути на хора с ленти, ми беше станало ясно, че е лента. В това време Меги умираше от смях. Добре, че беше едно момиче от групата, което дойде при нас и каза, че са випускници. Въобще не бяхме съобразили, че е 24-ти май. Децата бяха официално облечени и хапваха сладолед в метални „шолички“, който и ние опитахме.

След тази случка, развила се на метри от статуята на Настрадин Ходжа, решихме, че и ние ще се снимаме с него. Обаче животът наоколо беше много по-интересен, а и очевидно всички випускници искаха снимка с Настрадин Ходжа, а около тях се въртяха разни „професионални“ фотографи, които им предлагаха да им направят снимка. Колкото хората предизвикваха нашия интерес, толкова обаче и ние предизвиквахме техния и не след дълго при нас се изсипа цял клас, за да ни пита от коя държава сме и да се снима с нас. В един момент имаше опашка за снимки с Меги, аз се снимах с всички випускници. После почнаха да идват разни случайни хора за снимки с нас и почна да става изморително. Все пак Меги каза, че не може да не се снима с три прекрасни дечица, които също чакаха на опашката (и без това ги бяхме снимали ние около 30 минути по-рано).

След цялата тази суматоха, решихме да пообиколим, за да разгледаме наоколо. Минахме набързо през Токи Сарафон Базар и открихме едно доста порутено медресе, което се надяваме, че в бъдеще ще бъде възстановено (очевидно се работеше по него). Направихме няколко снимки и един човек ни обясни, че това е Рашид Медресе. Много повече не разбрахме, понеже той не говореше добре руски, а го смесваше с узбекски.

Времето беше вече напреднало (около 3 следобед), слънцето беше убийствено и затова решихме да отидем да опитаме различни видове чай (а и най-вече да се разхладим) в Silk Road Teahouse. Много приятно местенце, на което плащате веднъж за чай и може да опитвате колкото и каквито видове искате (всеки път носят пълен чайник), като към чая сервират и различни местни сладки. Най-хубавото нещо обаче беше климатика.

След тази прекрасна чаена церемония по узбекистански, решихме да хвърлим по един поглед на Улугбек Медресе и Абдулазиз Хан Медресе, преди залез и след това да се приберем до хотела за по един душ, преди вечеря. Отидохме на Улугбек Медресе, там една леличка ни подхвана с разни истории и естествено ни заведе до магазинчето си. То пък се оказа, че продава сувенирчета на прилични цени и си взехме магнитчета, една местна абая за Меги и разни други щуротии за общо 30 лева. И докато си говорим с нея, в един момент чуваме познати гласове. Алина, Витали и Полина бяха зад гърба ни, като малката Полина вече беше с усмивка до ушите. Поговорихме си, те ни направиха по някоя снимка и се разбрахме да вечеряме заедно в ресторант Old Buhara.

Ресторант Old Buhara

След двете медресета, се запътихме към хотела, като по пътя отново срещнахме Алина и дъщеря и Полина. Полина караше една количка на площада, но когато ни видя, дойде с колата до нас, за да ни покаже как може да паркира. Паркира перфектно на заден ход между две други коли и отново грейна. Попитах Меги дали е карала такива колички като малка, тя ми отговори, че не я е привличало. И ми се изясниха някои неща с нейното паркиране.

Но както и да е, прибрахме се, пуснахме си по душ и отидохме в ресторант „Old Buhara”. Мястото определено е туристическо, но пък всичко беше много вкусно. Поръчахме салати, шашлици, Витали искаше и водка, но ние предпочетохме бирата. Имат много хубава музика на живо и приятен втори етаж с гледка към града. Е, на следващия ден нямаха ток, но в Узбекистан май са свикнали да спира, та без проблеми ни казаха какво могат да ни сготвят без ток (невероятни салати, пак шашлици и окрошка).

Бухара – ден 2

На втората ни сутрин в Бухара отново се насладихме на прекрасната закуска в хотел Минзифа и се отправихме на пътешествие из по-далечните места в града. По-далечни е условно казано, понеже става дума за 1-2 километра повечко ходене пеша.

Първата ни спирка беше джамията Калян с прилежащото към нея минаре и намиращото се срещу тях медресе Мир Араб. Всъщност вчера бяхме минали набързо, но тъй като имаше някакво събиране, целият площад беше зает от сцена и столове. Днес вече прибираха столовете, но беше голям хаос и не ни пуснаха да влезем в джамията, понеже я бяха превърнали в склад за столовете. Затова и сега директно се отправихме към цитаделата. От двете страни на пътя кипеше трескава подготовка за започващия след два дни фестивал, който ние за добро или лошо не хванахме. Около цитаделата кипеше от живот – продавачи вървяха с тави със самса на главите си. Ученици обикаляха и си правеха снимки. А точно отпред имаше огромна рошава камила, на която може да си направите снимка. Меги реши, че трябва да намачка и нагушка камилата. Собственикът и се опитваше да я убеди, че камилата хапе, но докато и го обясняваше, камилата беше вече легнала на земята и в обятията на Меги.

Решихме днес да не влизаме вътре, а да продължим към джамията Боло Хауз. Много интересна сграда с богати орнаменти по тавана. Вътре не можеше да влезем, понеже имаше молитва в момента.

И тук, понеже малко не знаехме какво да правим сега, хванахме мавзолея на Саманид. Интересна сграда, но вътре е много малка и вътре е само саркофага. Аз дори не разбрах, че е нещо специално, просто влезнах вътре, за да се разхладя. И веднага дойде един момък, който ми искаше пари за вход. Обясних му, че сме от България и да не ми минава с тоя номер или ще извикам туристическата полиция, а той помисли, че аз съм от туристическата полиция на България. Не се разбрахме много, ама си благодарихме и никой на никого не искаше пари. По пътя към мавзолея пък минахме през доста местен квартал, където имаше доста месарници и постоянно минаваха хора с по един голям бут на рамо (вероятно телешки – бутът де, не рамото). В парка пък срещнахме един продавач на сувенири, който събираше пари от цял свят. Като разбра, че сме от България ни пита дали имам левове. Ние имахме някакви монети, но той пък събираше в нещо като фотоалбум и му трябваха банкноти, та ако го срещнете и имате, дайте му една банкнота. Много ще се зарадва.

След тази ползотворна разходка, продължихме безцелно из един лунапарк и някакви местни кварталчета, когато изведнъж пред нас се показаха две медресета, които не ни бяха в програмата. Изглеждаха и доста по-малко реставрирани, но пък нямаше никой наоколо и си бяха само за нас. Кош медресе и Мавлон Асири медресе се намират на само 150-200 метра от джамията Боло Хауз, но поне ние не ги бяхме включили в програмата си предварително.

След толкова много обиколки, стомасите ни започнаха да се обаждат. Както преди това казах – отидохме в ресторант Олд Бухара, където ток нямаше, но пък дървени въглища имаше и ни направиха едни големи вкусотии. Пихме и по едно кафенце, пуснахме си душ в хотела и се отправихме за втора атака на джамията Калан, както и медресето Мир Араб. Този път усилията ни се увенчаха с успех, а по пътя дори намерихме още една мини забележителност. Точно до хотел Амулет (за да имате ориентир), всеки ден паркира една стара Волга. Не би била нищо особено, ако не беше и тя в любимият на узбеките цвят – тюркоаз. Естествено Меги се влюби в нея и трябваше да се поснимаме.

Това обаче не ни отказа от Мир Араб и джамията Калан и отидохме на красивия площад, където вече нямаше столове, можехме да посетим джамията и да си направим и много снимки. В един момент обаче се ядосахме, че нямаме много снимки заедно и попитахме три дами от Саудитска Арабия дали може да ни снимат. Те не пожелаха да се снимат с нас, но страшно ни се радваха, като в накрая най-младата дойде и ни каза: „Изглеждате много щастлива двойка. На меден месец ли сте?“ . Какво беше разочарованието и, когато и казахме, че сме женени от близо 5 години и не сме на меден месец.

С една вечеря и тези емоции приключи и посещението ни в Бухара. Да, на следващия ден посетихме някои от местата по още веднъж, понеже имахме време до 16:00 часа, когато беше влакът ни за Самарканд.

Афросиаб

Влакът заслужава специално внимание, затова ще го вместя в статията за Бухара. Между Бухара и Самарканд, както и между Самарканд и Ташкент, имахме удоволствието да се возим във високоскоростния влак Афросиаб. Между Бухара и Самарканд разстоянието е около 250 километра, а пътуването трае само час и половина. Цената на билета през 2021 е около 72000 сума или 11 лева. Седалките са комфортни, а купетата климатизирани, като има достатъчно място на входа на всяко купе и за много багаж. За пътуването ни от Самарканд до Ташкент се позабавихме с купуването на билетите и имахме избор или да сме в отделни вагони и да платим по 100 000 сума на човек (15 лева) или да сме в един, но очевидно по-скъп и да платим по 19900 сума на човек (30 лева). Избрахме да сме заедно, въпреки, че пътуването траеше само 2:30 часа (300 километра разстояние). В деня на пътуването отидохме на гарата, минахме проверката и зачакахме да стане време за влака. Както често се случваше и преди, една жена в униформа дойде и ни поиска билетите. Когато и ги показахме ни каза, че има още 30 минути и може да изчакаме на хладно във ВИП залата. Изобщо не ни се мъкнеше багаж до ВИП залата, пък и не ми хареса, че понеже сме чужденци и ни пращат във ВИП залата (така си мислех тогава), но казах на Меги да изчака, за да хвърля един поглед. ВИП залата се оказа стая, обзаведена като българска всекидневна от късните 80 години, в която беше пълно и всички си бяха събули обувките. Решихме, че толкова ВИП няма да ни понесе, пък и срещнахме дамите от Саудитска Арабия, с които си поговорихме малко, а и им помогнахме, понеже те не разбираха нищо на руски.

Дойде време да се качваме на влака, намерихме си вагона и смело се метнахме с раниците, шортите и джапанките си (Меги естествено беше с червен гащеризон, който светеше като светофар на бялата гара). Показахме си билетите на кондукторката (ама пак да кажа, че ги избират все едни млади и хубави) и Меги тръгна да влиза във вагона, при което кондукторката ни спря и ни каза, че не сме за там. Викам си „Край, заради джапанките няма да ни пуснат сега във влака – фейс контрол“. Тогава кондукторката ни посочи една млечно бяла врата (другите бяха стъклени и прозрачни), на която пишеше ВИП и ни каза, че сме за там. Чак сега осъзнах, че билетите за 199 000 всъщност са били за ВИП купето. Влезнахме, а Меги грейна. Имаше огромни кресла, а ние си бяхме избрали маса само с 3 такива и при нас нямаше да има никой. Потеглихме и симпатичната кондукторка дойде, за да ни попита дали искаме кафе. Не знаехме колко струва, но не бяхме пили кафе и си поръчахме по едно лате. Донесоха ни го и когато попитах колко струва, ни казаха, че е безплатно. До тук добре. Ама след 20 минути мина един друг юнак и ни предлага мохито (безалкохолно – т.е. спрайт с мента и лимон). И това било включено в цената. Когато обаче ни донесоха и храна и то салата, малко фалафел, хляб и десерт, тогава вече наистина се учудихме. И всичко това за 30 лева и 300 километра пътуване. Затова и няколко пъти казвам, че може би това е най-добрият начин да се пътува в Узбекистан. Очаква се в бъдеще да бъде пусната и линията за високоскоростния влак от Бухара до Хива, което значително ще улеснява пътуването между най-интересните градове.

Отново малко полезни неща:

Хотел Минзифа – по-висок ценови клас, но определено си заслужава. Намира се в центъра на Бухара и всичко е на пешеходно разстояние.

Ресторант Олд Бухара – да, мястото е туристическо, но качеството е високо и цените са нормални

Silk Road Teahouse – интересно място, за да опитате различни видове чай. Няма нужда от повече от едно посещение, понеже е скъпо, но пък получавате много за парите си.

Узбекистанските държавни железници – понеже това е най-честият въпрос по организацията, добавям пак линк към официалния им сайт –