От краката за главата – така ще го подхващам Узбекистан, ама за всичко си има причина. Затова и първата ни спирка е Хива, което е на, щях да ползвам друг израз, ама хайде – на 996 км от Ташкент – градът, от който започна узбекистанското ни пътешествие.

Хива е приятно градче, сгушено между две пустини и една река. Ужасна жега и суша е, но пък за сметка на това е доста прашно. И все пак това май беше градът, който най-много ни хареса в Узбекистан.

Транспорт до Хива – с Ориент Експрес по Пътя на коприната

Както вече споменах, Хива се намира на Мачу Пикчу в царевичака. Или на задните части на географията. А най-точно – на близо 1000 километра от Ташкент. Т.е. за да стигнете до там имате няколко варианта.

– Със самолет до Ургенч и от там с такси или тролей до Хива – удобен вариант, но по време на корона пандемията самолетите не летяха всеки ден и за нашия ден нямаше самолет.

– С кола – за големи ентусиасти. Узбекистанските пътища често са доста разбити, пътят е еднообразен в по-голямата си част и като цяло е скука. А и доста опасно, заради честите катастрофи, които стават.

– с влак – това е и вариантът, на който ни се спряхме. Купихме билетите предварително от сайта на узбекистанските железници (имат и много хубаво приложение за Андроид). Нямахме голям избор на влак, тъй като има само един – нощният, който тръгва в 21:00 от Ташкент и пристига на следващия ден около 11:00. В узбекистанските нощни влакове има три категории купета – третата и най-евтина са общи помещения, в които са леглата. Втората са купета с 4 легла (по 2 от всяка страна) и първата е най-луксозната с две легла в купето, телевизор и климатик. Избрахме точно този вариант, като цената за един човек беше 400 000 узбекски сома или около 60 български лева за 14-часовото пътешествие.

Самите купета бяха изключително удобни, дават чисто спално бельо, във всеки вагон има огромен бързовар, в който винаги има вряла вода, за да си направите чай или кафе.

След като се качихме, отидохме да вечеряме във вагон-ресторанта, където предлагат хубава храна в добра обстановка и то на разумни цени. След вечеря си взехме по две местни бири и успешно се приспахме.

Събудихме се около 8 сутринта, а в коридора цареше небивало оживление. През няколко минути минаваха продавачи на различни неща. Ама много различни. Първо мина продавач на хляб, после на напитки. До тук всичко беше нормално. След това мина човек, предлагащ книги под наем. След него възрастна жена с пластмасови играчки (включително доста голямо камионче). Коридорът пред купето ни се беше превърнал в своебразен базар. Ние бяхме още сънени, но отскочихме до ресторанта, за да вземем закуски и кафенце. Междувременно се запознахме и със съседите ни по купе, а те бяха разнообразни както всичко останало във влака. Мъж на около 60 години от Дубай, както и неговият приятел на подобна възраст от Оман, заедно с младата си узбекистанска „спътничка“. От другата страна пък беше самотен професор от университета в Ташкент, тръгнал към някакви руини около Ургенч. Тъй като след закуска имахме още около 2 часа до Хива, се събрахме в едно купе и си разказвахме истории от пътешествия, а и разменихме малко подаръци от различните държави.

Zukhro Boutique Hotel

След 14 часа път (9 от които минаха в сън), пристигнахме на гарата в Хива. За престоя си в Хива бяхме избрали Zukhro Boutique Hotel – малко хотелче със само 9 стаи, но в стария град на Хива и с прекрасна тераса на покрива, от която се откриваше гледка към всички забележителности на града. От хотела предлагаха безплатен трансфер и шофьорът ни чакаше на изхода на гарата. Веднага установихме, че няма да имаме никакви проблеми с комуникацията в Узбекистан. И двамата с Меги никога не сме учили руски, но просто говорихме на български, като вкарвахме малкото руски думи, които бях научил от нелегалните руски канали за футбол (да живее sopcast). И се получаваше учудващо добре. От своя страна хората също даваха всичко от себе си, за да се разберем. Голямо предимство в Хива е ако поназнайвате и малко турски език. Местният диалект е много близък до турския език и едно “Тешекуляр аби“ винаги носи усмивки и позитиви.

С радост приехме новината, че може да се настаним още в 11 часа в стаята. А тя беше прекрасна. Малка, но издържана в традиционен стил. Пуснахме си по един душ и веднага се спуснахме в опознаване на Хива.

Хива

Първата ни работа беше да си вземем билет за стария град – има два варианта. Обикновен и ВИП, като ВИП билетът дава достъп до някои забележителности и минарета. Спряхме се на обикновения на цена от 100 000 сума за 2 дни (забележка – важи 48 часа от покупката на билета), като за забележителностите от ВИП-а плащахме отделно. Май ни излезе пак по-евтино.

Oще с първите стъпки в стария град, Хива ни впечатли с уличките си, с красивите сгради и чувството да се пренесем в една друга епоха, някъде там по Пътя на коприната преди стотици години. На всяка крачка имаше малки работилнички, в които на ръка се тъчаха килими, копринени платове или пък се рисуваха керамични чинии от стари майстори.

Единственият ни проблем бяха жегите. Краят на май 2021 беше, а температурите смело гонеха 35-40 градуса. Около 13:00-13:30 се шмугнахме в първата от големите забележителности – Juma Masjid или петъчната джамия, с нейните 212 дървени колони, всяка от които е уникат.

Беше празно и прохладно, но след толкова култура, коремите ни застъргаха и се насочихме към Terassa Cafe. Приятно кафенце, с невероятна гледка към града.

Единственият недостатък беше, че използват номера, които в България правеха преди 20 години. Например менютата за узбеки и чужденци да са с различни цени. Хванахме ги, понеже без да искат ни дадоха менюто за местни. Общо взето беше без значение, понеже най-скъпото ястие беше около 10 лева, но прави неприятно впечатление. След като се наобядвахме се преместихме в Cafe Kheivak, най-вече заради приятната и автентична обстановка, но открихме невероятна напитка за жегите – компот. Е, тук сервираха само сокът от компот от вишни, но пък ледено студен и на цена от около 2 лева за литър и половина. Тук някакви туристи ни помолиха да ни снимат, понеже сме изглеждали като местни, а те искаха да правят видео за Узбекистан. Участвахме, а ако някой ден видим видеото, ще го споделим.

След като малко се поразхлади, решихме да продължим с обиколките и да видим още забележителности. По препоръка на нашата приятелка Яничка (и много други неща направихме по нейна препоръка) отидохме в късния следобед до Kuhna Ark, от където може да се наблюдава залеза над града. Освен това там има и много красиви сгради като медресета (религиозно училище) и други. На едно такова медресе намерихме много симпатична баба, която предлагаше плетени терлици. Меги веднага си хареса едни и попитахме за цената. Бабата каза, че са 10 000 сума. В първия момент ни прозвуча много, но в следващия осъзнахме, че това са само 1,50 лева и си взехме. Бабата беше толкова щастлива. А и залезът си го биваше.

След това се отбихме за кратко до недовършеното голямо минаре в стария град, където две бабички ни заговориха:

Бабушка: „Вы откуда?”

Аз: „България“

Бабушка: „А твоя жена узбечка?“

Аз: „Не, от България“

Бабушка: „Но она смугла и красива и похожа на узбечка“

Аз: „Ама е от България“

Бабушка: „Да, узбечка из Болгарии”

И се обърна към другата баба и каза: „Она узбечка из Болгарии“, при което тя и отвърна: „Да, узбечка“

След срещата с бабите, решихме, че е време за вечеря и посетихме отново Тераса кафе, където ни бяха запазили специална маса с гледка към града, до нас свиреше музикант и цялата тази прекрасна вечер, заедно с няколко бири, ни излезе около 30 лева.

Хива ден 2

На следващия ден се събудихме и каква беше изненадата ни, когато видяхме мястото, на което ще закусваме. Беше специална зала с ниски масички и възглавници на пода, като стилът много напомняше на арабския маджлис, където посрещат гостите си. За закуска имаше само продукти домашно производство – сладко, каймак (така и не разбрах какво е това точно, но нещо като мазно цедено мляко), чай, кафе, сушени и пресни плодове, местен хляб и нещо като бухти, с пълнеж от зеленчуци.

Закусихме бързо и тръгнахме с нови сили по улиците на града. А денят беше неделя и градчето беше пълно с групи деца от различни краища на региона Хоразъм. И днес те бяха атракцията за нас, ние бяхме атракцията за тях. Нападаха ни от всички страни за снимки, а когато ние ги снимахме, те танцуваха, махаха и т.н. В един момент ни взеха интервю за някакво си детско вестниче. Като цяло беше голяма атракция, но пък беше трудно да се посещават забележителности, понеже децата бяха навсякъде и когато ни видеха, идваха при нас. Но пък всички бяха много мили. Това ни направи впечатление през цялото време в Хива и Бухара – хората идваха при нас, за да ни питат от коя държава сме, искаха да се снимаме заедно или просто да си поговорим. Получихме и страшно много подаръци, както и ние подарихме много български неща.

Около обяд обаче нещата се успокоиха и децата потеглиха за родните си места. Ние останахме отново почти сами в града, само с местните хора и решихме да посетим едно от най-красивите места в Хива – мавзолеят на Пахлаван Махмуд. Изключително красива отвътре сграда, с единствения недостатък, че всички се събуват и въпреки, че нямаше никой, вътре се носеха силни аромати. Но красотата на мястото и праха в носовете ни притъпиха миризмите.

След мавзолея посетихме и други местенца, но истинското бижу беше покривът на една къща-хотел, на която ни поканиха. Първо тръгнахме да се качваме по стълбите, като си мислехме, че е някоя обществена сграда, обаче към нас се засили един чичко и почна да свири. Тогава разбрахме, че нещо бъркаме. Той дойде при нас и почна да ни обяснява нещо на узбекски, но бързо трябваше да го секна:

Аз: „Я из Болгарии и не понимаю узбекски“

Дядото: „Вы иностранцы? Но она похожа на узбечка?“

Щяхме да му казвам, че похожа, не похожа, българка си е, ама вече не ми се обясняваше, пък и той не чака много. Каза нещо, което с липсващите ми знания по руски, ще пиша в свободен превод: „Елате да ви покажа покрива на къщата, има страхотна гледка“. Заведе ни горе и си тръгна. Ние това и чакаме – сигурно половин час сме стояли горе и сме гледали града. Естествено с много снимки. Когато слезнахме дядото ни хвана на къс пас и почна да показва знания за България. То не беше Филип Киркоров, не беше Стоичков, Ванга и т.н.

В края на деня отново отидохме в Тераса кафе, като нашата маса беше запазена отново за нас. Както си хапвахме вкусно, двойката до нас ни заговори, като им беше много интересно от коя държава идваме. Като разбраха за България, момчето много се зарадва, понеже имал много приятели в България. Те пък бяха узбекистанци, но от Ташкент. Изглеждаха много по-различно – и двамата руси, със светла кожа и не говореха узбекски, а само руски. Витали и Алина и малката Полина всъщност щяха да ни съпровождат в цялото ни пътешествие из Узбекистан, но още не го знаехме. На следващия ден, преди да тръгнем за Бухара, ги срещнахме на гарата, като им подарихме кутия български сладки и ракия. Те пък ни донесаха огромни сладоледи и други местни лакомства и всеки пое по пътя. Поне засега.

Кухня

Преди да приключа с разказа за Хива, да споделя и малко за кухнята. Узбекистан е голяма държава и всеки регион си има кулинарни особености. Някои неща са общи, но с различни нюанси в различните региони, други са специфични само за региона.

Някои неща, които ни харесаха и направиха впечатление:

Ачик чучук – много проста салата от домати, лук и подправки. Поне в Хива. В други региони я правеха и с краставици.

Мастава – супа с ориз, месо и зеленчуци. Сервира се с кисело мляко, което ако се добави, става като застроена супа

Окрошка (или чалоп) – студена супа, приличаща (ама само приличаща) на нашия таратор. Това е ястието, за което може да се напише отделна статия. Дори в един и същи ресторант не ни я сервираха два пъти еднакво. Един път беше като таратор, но с много кориандър. На други места имаше варени яйца и картофи в нея. На трети домати и пушена шунка. На места се правеше с газирана вода. Навсякъде ни хареса.

Манти – нещо подобно на руските пелмени, с различни пълнежи

Шивит оши – може би най-цветното ястие. Състои се от зелени макарони (да ме прощават италианците), които са зелени заради копъра в тях. Това им придава и особен вкус. Отгоре се слага нещо като яхния от картофи, место и зеленчуци и към цялото това нещо има и купичка с кисело мляко.

Плов – или пилаф, пулау, пилау и т.н. при други култури. Представлява ориз със жълти моркови и месо. Освен това много подправки и по желание се добавят варени яйца и конски салам. Особеното е, че оризът се „вари“ в мазнина от черен сусам (дано не бъркам нещо), а не във вода и отгоре се покрива с морковите и месото и всичко това се задушава. Не беше по моя вкус, понеже беше изключително мазно и тежко ястие.

Не знам дали да го добавям към храната, но местния супермаркет беше голяма атракция. Вътре се продаваха насипни бонбони и сладки, директно без опаковка. До тях беше месарят, който разфасоваше месо. Продаваха се водки „Корона“ и „Анти вирус“. И тук намерихме най-евтината бира в Узбекистан – само за 6000 сома (90 стотинки) за бутилка.

За финал добавям няколко снимки на основните забележителности на града. А ние продължаваме към Бухара.

Полезна информация:

Сайт на узбекистанските държавни железници – https://railway.uz/en/

Хотел – Zukhro Boutique Hotel – определено ги препоръчвам

Изпробвани ресторанти – Terassa Cafe, Kheivak Cafe

Места за смяна на пари – има обменно бюро на входа на Orient Hotel с добър курс. Ако идвате от България, май е по-добре да носите долари. При еврото имаше голяма разлика между купува и продава.