Сайгон - снимка Интернет

Сайгон – вратата към Виетнам

Виетнам винаги ни е бил голяма мечта. Та затова и без много да се мислим, хванахме една промоция на Виетнам Еърлайнс и потеглихме към Сайгон. Преди да излетим за Сайгон, нощувахме във Франкфурт, където за вечеря загряхме в един виетнамски ресторант с разни вкусотии. След тях нещо не ми беше добре и дори на закуска, преди полета, не хапнах почти нищо. За наш късмет в хотела ни нощуваше и екипажът на Виетнам Еърлайнс и закусихме заедно с тях – или поне Меги, аз закуската я попрескочих. В самолета имахме най-милата стюардеса на света, на която направихме малък подарък, при което тя ни покани отзад, където стои екипажът и ни запозна с всичките си колеги, които ни черпеха някакви гадни и люти виетнамски чипсове. Останалата част от полета премина в гледане на филми и спане, за да обърнем часовата разлика. Бяхме изключително приятно изненадани от професионализма, чистотата и комфорта в самолетите на Виетнам Аърлайнс. Това мнение само се затвърди в останалите ни полети с тях и горещо ги препоръчваме за полети до и из Виетнам.

Екипажът на Vietnam Airlines
Екипажът на Vietnam Airlines

Кацнахме в Сайгон (или Хо Ши Мин, както предпочитате) и затърсихме шофьора си. Предварително знаехме, че има големи измами с шофьорите на Uber от летището, а и от хотел Chez Mimosa Boutique Hotel ни бяха предложили супер цена, та решихме да си вземем трансфер от тях. Тъй като от Танзания вече имахме горчив опит с шофьори, се бях запасил с телефона на шофьора, телефона на рецепциониста, на жена му, на баба му, стринка му и т.н. Нищо от това не се наложи да ползваме, всичко мина безпроблемно. В началото не можехме да се намерим, но пък нашата приятелка стюардесата вдигна цялото летище да го търсят и проблемът се реши за 2 минути. Във Виетнам много помага да познаваш някого – а ако е стюардеса на Виетнам Еърлайнс – още по-добре. От хотела ни бяха казали, че ще се чувстваме като у дома си и още с качването в колата, шофьорът ни раздаде мокри кърпички и минерална вода. И като потеглихме в този ми ти сайгонски трафик. Отвсякъде хвърчаха коли, мотопеди, колоездачи. А си мислех, че в Кения е лудница. Особено интересни бяха два момента – пресичането на пешеходците, което впоследствие отработихме до съвършенство, както и мотопедите, които реално бяха основно превозно средство.

 

Виетнамският трафик

Сега за пресичането в Сайгон – тъй като от всички страни хвърчат коли и мотори, пресичането във Виетнам изглежда като голямо предизвикателство. А всъщност е много лесно, ако се спазват две основни правила. Първо – минавате с равномерна скорост, без резки движения. И второ, което е и по-важно – не поглеждате, не слушате и изобщо не обръщате никакво внимание на останалите участници в движението, с изключение на камионите и автобусите, които не могат да спират бързо. Просто тръгвате да минавате и мотопедите и колите, като река, минават покрай вас. Обаче погледнете ли ги – дузпа и червен картон! В момента, в който ги погледнете, виетнамските водачи на МПС, велосипед и всякакви други превозни средства, получават прилив на адреналин, допамин, аспирин, хистамин и ибупрофен (други неща, завършващи на ин не се сетих и сложих ибупрофен за разкош), натискат яко газта и ви прегазват като защитник от третодивизионен футболен отбор. От мароканското първенство!!! Ако не бързат за никъде, обикновено ви бъркат и с пръст в окото и на заминаване ви удрят един магарешки къч, ама това са екстремни ситуации и ако имате късмет, няма да се стигне до тях, а ще ви прегазят културно. Затова – пресичате с равномерна скорост и без директен контакт с очи. По възможност на червено. Тяхно червено, алоууу, къде тръгнахте?!

Другото интересно са мотопедите – те са дом, магазин и всичко останало. Още в началото видяхме едно семейство да се вози на мотопед, на който аз и Меги трудно щяхме да се съберем изобщо. А те бяха бащата, майката с бебе, две деца, като едното държеше кокошка. В последствие видяхме и кози и други добичета да си возят на мотопедите. А също и цял ресторант – т.е. котлоните, хладилна чанта и няколко пластмасови стола и маси. Или пък магазинче. Изобщо за мотопедите нямаше невъзможни неща. Като цяло те карат по пътя, понякога и по тротоарите. Или май беше обратното.

Сайгонски трафик
Сайгонски трафик

 

 

Chez Mimosa Boutique Hotel

След около 30 минути пристигнахме пред хотела, а там какафония и чудо. Умишлено бяхме избрали хотел на улица, където живеят повече местни, понеже не виждахме смисъл да се бутаме на известната бекпекър улица. Обаче улицата, на която беше хотелът ни, беше превърната в местен пазар – продаваха се всякакви плодове и зеленчуци, сурово месо, въртяха се едни казани със супи, луда работа. И всичко това не се случваше на сергии, а директно на земята. Там, където се продаваха супи, имаше намятани пластмасови столчета, като от детска градина и хората си хапваха, седнали върху тях. Спряхме пред хотела и слезнахме, като още със слизането ни блъсна много силна миризма на пържено-прокиснало-сладникаво-развалено нещо. Ама направо ни изпраска в петите. С две огромни крачки прескочих през импровизирания ресторант (казана със супа и пластмасовите столчета), като абсолютно никой не се трогна от това ми действие. Вмъкнахме се в хотела, а там отново като ни почнаха с мокрите кърпички и някакви сокчета. Навсякъде във Виетнам ни посрещаха изключително гостоприемно. Караха ни да се чувстваме като у дома си. Затова допринасяше и фактът, че навсякъде в хотелите трябваше да се събуваме (интересна азиатска особеност). Въпреки цялото гостоприемство, на много места имах чувството, че ако забравя да се събуя, когато влезна в хотела, ще ми излюскат един шамар зад врата. При все, че беше 11 сутринта, стаята ни беше готова и веднага се настанихме и си пуснахме по един бърз душ. Chez Mimosa Boutique Hotel определено заслужаваше 30-те евро за нощувка със закуска – страхотна стая с климатик, невероятна закуска (основно хапвахме супа фо) и изключително мил персонал.

imagesРесторантът на Chez Mimosa Boutique Hotel с гледка към града
Ресторантът на Chez Mimosa Boutique Hotel с гледка към града

 

 

Сайгонски вкусотии

След като се изкъпахме, пристъпихме към следващата задача – обяд. Попитахме рецепциониста Алекс къде може да опитаме някоя местна вкусотия, а те ни препоръчаха да хапнем „бо ла лот“ от някоя от продавачките по улицата ни. Същата тази, на която миришеше на пържено-прокиснало-сладникаво-развалено нещо. Питах ги: „Момчета, сигурна ли е работата, да не опънем петалата?“ . Нашите хора казаха, че няма страшно. Важно било месото да е прясно. С тези важни насоки се отправихме по улицата, с хвърляне на жребий избрахме 4-тата продавачка от изток на запад и седнахме на пластмасовите столчета. Проблем номер 1 – не знаехме дали сервират яденето на порции, на бройка, а даже не знаехме и как изглежда. Обаче Меги видя, че всички показват колко искат с пръст. Та седнахме и аз плахо вдигнах един пръст, продавачката каза нещо и аз и казах „Да“. И досега не знам какво ме е питала. За моя радост и тя не знаеше какво отговарям, иначе можеше да стане объркване. Тогава не знаех и какво съм си поръчал. В един момент ни донесоха една купа с листа, от които познах само ментата. Другото си беше чист треволяк. Ама викам ОК, няма да се излагаме я. И почнах да рупам. Като кравичка. Сложих малко соев сос и работата заприлича малко. До мен една беззъба баба почна да ми се смее и ми показа, че трябва да почакам. Викам си „Сигурно ракия ще сложат с тая салата“. Почаках и ми донесоха едни оризови листа – тях ги знаех, че са за рулца и една купичка с рибен сос. Аха пак да почна, ама беззъбата ми направи пак тайният ни знак. В този момент видях как продавачката претичва до отсрещния тротоар, където над едно саморъчно направено грилче беше застанал възрастен човек и си печеше нещо. Напълни една чиния от нещото и доволна и ухилена дойде при мен и ми тупна чинията на масата. Оказа се, че това всъщност е бо ла лот. Нещо като малки сърмички, пълни с кайма, които обаче се пекат на грил. Проблем номер 2 – как, аджеба, да разбера аз дали месото е прясно. Нали онези от хотела казаха да проверя. Питам я дали е прясно месото, тя ми вика „Yes“. За допълнително подсигуряване реших контролно да попитам дали е старо и развалено месото. Пак ми вика „Yes“. Направих се, че втория отговор не съм го чул и тъй като първият изпълняваше условията за дълголетие, реших да слушам само него. Пък и няма страшно – имаме активен въглен, имаме лопедиум, пък и си донесох стомашните проблеми от Европата, така че какво можеше да се обърка. Проблем номер 3 – туй чудо как се яде бе? Тук се намесват свръхсилите на беззъбата баба, която сръчно хваща две сърмички, малко треволяк и ги увива в оризова хартия. Това рулце се топва с премерено движение в рибения сос и то така, че да ми опръска новите гащи (17 лева на промоция от един квартален магазин в Бургас!) и с още по-премерено движение ми бива бутнато в устата. Ама няма „не искам“! Еми няма какво да си кривя душата – вкусно си беше.

 

Бо ла лот
Бо ла лот

Бяхме изпълнили най-важната задача за деня – да бъда нахранен. Т.е. вече можеше да продължаваме напред. Купихме набързо една сим карта, че да може да ползваме разни местни услуги. И тук не мина без произшествия, тъй като продавачката не говореше английски, а нашия виетнамски до момента се ограничаваше до споменатото вече „бо ла лот“. Ама някак не върви да говоря за манджи, докато си купувам сим карта. Но криво-ляво се оправихме и се отправихме към центара. Изтеглихме пари от един банкомат и вече бяхме милионери. С около 3 милиона местна пара се отправихме на пазар. Докато си чакахме на един светофар, едно момиченце на около 4-5 годинки се промъкна зад Меги и я хвана за дупето. Нямаше да е нещо толкова ненормално, ако не се беше случило още 2 пъти в следващите дни. Всички малки деца бяха силно привлечени от дупето на Меги.

 

Пазаруване по виетнамски

Денят беше напреднал и затова се отправихме към нощния пазар и пристигнахме точно, когато първите продавачи си разпъваха сергиите. Нищо не ни трябваше, но погледът на Меги се спря върху едни невероятно красиви шалове, имитиращи разни популярни марки. Попитахме колко струват и продавачката ни каза 300 000 (около 12 евро). Попазарихме се малко и го свалихме на 150 000, което си е горе-долу цената, за която бихме го получили на пазара в Димитровград (обаче виетнамският беше с по-добро качество), но пък решихме, че все още е скъп и продавачката се запъна. Меги и се ядоса и вече щяхме да си ходим, а продавачката тръгна след нас и почна да ни се моли да го купим. Понеже и тя не говореше супер английски, един човек спря и ни обясни, че продавачката иска да ни каже, че имат поверие, че първият клиент трябва да си купи нещо, иначе няма да има късмет. Ние не искахме да го взимаме, ама в крайна сметка тя ни каза, че ще го даде за 30 000 (около 2 лева), стига да го купим. Еми взехме си го за 30 000 и потеглихме към хотела.
Денят беше дълъг и бяхме изморени, та директно се отправихме към ресторанта-тераса на хотела, откъдето се откриваше невероятна гледка към целия град, беше тихо и спокойно и не миришеше на нищо. Определено мога да препоръчам както хотела, така и ресторанта към него. Хапнахме пак някакви вкусни ролца, пържолки, ударихме по 2 бири сайгонки и се прибрахме в стаята и побързахме да се шмугнем в леглата, тъй като ни очакваха 2 дълги и тежки дни по делтата на Меконг.

Какво се случи из делтата на Меконг, ще разберете скоро от пътеписа ни за Меконг.

 

Придвижване из Сайгон

След като се завърнахме от Кан То и делтата на Меконг, решихме да го даваме малко по-спокойно и затова в последния ни ден в Сайгон грабнахме по един Grab мотор и посетихме само централната поща и още няколко неща. Тая работа с Граб също си беше забавна. Граб е услуга, която е подобна на Убер, но във Виетнам предлага и мотори. Ние си поръчахме 2, при което първият дойде и ни попита за кого е поръчан вторият. Аз му обяснявам, че вторият е за жена ми, а човекът ме гледа и недоумява. Дойде и вторият мотор (по-скоро са мотопедчета) и след като първият му разказа, двамата почнаха да се хилят. Покрай нас минаха група виетнамци, нашите мотористи им разказаха за нас и те също почнаха да ни се хилят. Абе бяхме си атракция – двама европейци, които вместо да се качат заедно с шофьора на едно мотопедче, си поръчваха мотопедче за всеки. При цена от около долар до централната поща, не си струваше обаче да се блъскаме като виетнамците на едно моторче. Самата поща е една интересна колониална сграда, която си заслужава да и се метне един поглед. По-интересното беше вътре – по всички форуми чужденците се прехласваха колко интересна е централната поща. Влизаме ние вътре – абе нещо много ни е познато. Като изключим, че повечето посетители бяха виетнамци, си беше като една българска поща в по-голям град. Същите гишета, същият дух, абе направо си бяхме като у нас. Поседнахме малко на една от пейките до няколко виетнамци и една майка си тупна детето (на около 3-4 годинки) до нас и почна да го натиска да ни казва „Здравей“ на английски. Ама то толкова срамежливо и не смее нищо да каже. Та Меги се приближи още повече до него и то взе, че я прегърна. Пак поне не я плесна по дупето тоя път. Беше много интересен момент.

Централната поща в Сайгон
Централната поща в Сайгон

След пощата се разходихме и около катедралата им – нещо непонятно за мен беше, че голяма част от населението са католици и дори си празнуват Коледа. Хапнахме по едно бан ми – реално най-обикновен сандвич, но питката е от оризово брашно и е много хрупкава, освен това слагат някакви ферментирали сосове и е изключително вкусно. И струва само 20 000 – 25 000 донги, което е около левче. Може да се намери буквално навсякъде във Виетнам, като обикновено се продава на малки колички или сергийки.

Щанд за бан ми
Щанд за бан ми

 

Разходихме се още малко по улица Bui Vien (известна още като улицата на бекпекърите или както аз им викам раничковците), където пихме чай в едно много готино кафенце God Hanoi Cafe. Самото кафе е доста скрито, но пък ако го намерите, ще получите невероятен чай от джинджифил, а ако вали дори и безплатен чадър. За улицата на раничковците няма да разказвам, понеже е едно от най-известните неща в Сайгон и е описана във всеки форум. Общо взето улица с много хотели и заведения. Накрая отидохме до хотела, за да си вземем багажа и да се отправим към летището и към Хюе – императорския град.

Улица Bui Vien
Улица Bui Vien

 

Сега като се замисля, Сайгон беше добро начало на виетнамското ни приключение, защото не е толкова наситен със забележителности, колкото щяха да са следващите ни цели, а и е много добра отправна точка за тур по делтата на Меконг.
Нашите препоръки:
Chez Mimosa Boutique Hotel – малък и чист хотел с изключителен ресторант с поглед над Сайгон. Невероятен персонал, който винаги ще ти помогне. Централно местоположение.
Бан ми – вкусният виетнамски сандвич. Но той си е препоръка за цял Виетнам
Бо ла лот – за разлика от бан ми, хубав бо ла лот се намира почти само на юг, така че възползвайте се.
Grab – добър и изгоден вариант да се придвижвате из виетнамските градове. Просто трябва да си свалите апп-а и сте готови за евтино и приключенско придвижване.
И задължително – много супа фо.

 

Както винаги, добавяме и видеото ни от Виетнам.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: