В Найроби бяхме запазили една прекрасна колониална вила, в която да прекараме последната си нощувка в Кения. Е, поне част от колониална вила. Намираше се в прекрасния квартал Карен, имаше басейн … абе просто една мечта.

Ерик ни закара в ранния следобед, като естествено се загуби, но тъй като отношенията бяха малко обтегнати, изобщо не си и правихме труда да му обясняваме. Противно на очакванията ни, когато пристигнахме, той за първи път ни помогна и с багажа, но вече беше малко късно да се поправят нещата. По съвет на Нелсон, Деби, както и на Илиан Шопов не му дадохме никакъв бакшиш, а бяхме приготвили доста тлъст такъв (Изхождахме от препоръката за 10 долара на човек и ден). Обясних му и защо не му давам такъв, но мисля, че изобщо не ме слушаше, а и не го интересуваше.

Самата вила беше уау, наистина прекрасна. Абе тези колонизатори колко добре са си живеели на гърба на местното население. „Вилата“ всъщност бяха 2 вили, огромен басейн, както и няколко постройки за прислугата. Прислуга? Аха, точно така. Още на вратата ни посрещна пищна кенийка, която ни обясни, че ще е икономката ни за престоя ни във вилата, а собственичката ще дойде по-късно понеже в момента е на следобеден чай с приятелки. Имах чувството, че гледам някакъв страшно клиширан филм. Милата дама ни разведе из вилата, показа ни спалнята, показа къде ще ни сервират закуската и вечерята и ни попита какво искаме да ни сготви за вечеря. Между другото, готви невероятно! След като изяснихме вечерята, закуската и всички други щуротии, си пуснахме по един душ и ни запознаха с охраната ни. Охрана? Аха, четиринога и то. В троен размер. Икономката ни се появи с 3 кучета и им каза някаква команда, при което кучетата застанаха до нас и просто си стояха. Е добре де – послъгах ви малко. Само две от кучетата, една немска овчарка и едно по-голямо, застанаха до нас. Третото беше един джак ръсел териер, който само подскачаше около нас, после подскачаше около двете големи кучета и пак около нас.

Икономката ни обясни, че кучетата са, за да ни пазят от диви прасета, леопарди и всякакви други диви животни. В този момент Меги се изсмя с глас (тактична както винаги) и попита къде са дивите прасета. Икономката и посочи към входа на двора, където едно брадавичесто прасе си хрупаше тревичка на улицата. След което ни показа снимка от раните на голямото куче, когато е прогонило леопард от двора. Тази последната история хич не ми беше достоверна, ама я оставих ей така да мине. Отидохме до басейна, а кучетата след нас. Ама ние си мислехме, че тя се шегува, че кучетата ще ни пазят. А те наистина ни следваха навсякъде. А най-хубавото за Меги беше, че и даваха да ги мачка и гушка колко си иска.

Местния пазар и колонизаторите

Тъй като беше раничко и не бяхме уморени дори и след 7 часа път по кенийските пътища, решихме, че трябва да се разходим някъде. Затова и попитахме къде е пазарчето, за което бяхме чели, че се намира в Карен. Шофьорът на собственичката се беше върнал и предложи да ни заведе, тъй като и той отива в тази посока. По пътя срещахме много хора, като повечето бяха бели и като цяло Карен по нищо не се различава от който и да е богат европейски квартал. Повечето хора бяха доста русоляви и всички ни поздравяваха на английски. Местните, които срещахме, дори не ни поглеждаха много, а забиваха поглед в земята. Да уточня, че когато казвам местни, имам предвид по-скоро коренното население на Африка, а не белите, които са колонизирали континента и в момента са с кенийско гражданство. Та както казах, местните по-скоро навеждаха глави и не ни поглеждаха. Меги обаче е изключително контактна и почна да поздравява всеки, когото срещахме, с „Джамбо“ (здравей) и „Хабари“ (Как си?) и хората веднага вдигаха глави и грейваха. Питаха ни от къде идваме и изобщо си личеше, че им е приятно, че им се обръща внимание и че говорим езика им (10 думи знаем, ама нали сме плеснати в устата). След около 40 минути стигнахме пазара, който си беше типичен африкански пазар и то в центъра на този луксозен квартал. Всички хора бяха много мили и усмихнати, ама нашият водач (шофьорът) ни каза, че трябва да ходи да си хваща автобуса, а ние да сме се прибирали. А току що бяхме дошли на пазара и не можахме да го разгледаме. Отидохме с него до спирката и там се разделихме. Когато видяхме, че не гледа към нас, се обърнахме и отидохме на пазара, та си го разгледахме спокойно. След това се прибрахме по живо, по здраво във вилата, а там ни чакаха кучетата, една страхотна вечеря, както и собственичката и нейните приятели. След като се навечеряхме, собственичката ни покани да се присъеденим към тях до басейна и да пием по някоя напитка. Беше типична английска вечеринка – пиеше се яко алкохол, пускаха се тъпи вицове за местните и като цяло не беше много приятно. Но беше още едно културно обогатяване. В един момент просто се качихме във вилата и си легнахме, защото програмата за следващия ден беше доста натоварена.

Центърът за спасени диви животни “Дафни Шелдрик”

Вчера бяхме изявили желание да закусваме в 8, обаче .. обаче икономката ни светна, че всички закусвали заедно и трябвало да изчакаме и собственичката. А собственичката още май не беше изтрезняла. Аз съм относително търпелив, обаче Меги … ооо, Меги. Около час подскачаше от крак на крак и добре, че около 9 нашата лелка реши да се появи на масата. Моментално икономката зареди цялата маса, обаче манджото нещо се размина с очакванията ми. Като ми кажеха английска закуска, все очаквах, че ще има пържени яйца, наденички, боб и т.н. Ама цък – по едно варено-недоварено яйце, препечени филийки и три вида сладка. Да са живи и здрави, трябваше да ги поканя в България да видят що е то закуска. Да ударят по една супа от петел, две баници с айрян и докато се усетят, ще се залюскваме с ракиите за обяд.

Беше дошъл денят, в който ще си тръгнем от Кения с всичките и красоти и особености, но преди това имахме две точки в програмата. Около 10:00 шофьорът ни дойде да ни вземе и се отправихме към Центъра за спасени слонове, който може да се посети само между 11:00 и 12:00 (освен ако не сте осиновили слонче, тогава може и в други часове). Няма входна такса, но се прави малко дарение. Пристигнахме около 10:30 и се ядосвахме, че сме толкова рано, за разлика от шофьорът ни, който беше страшно щастлив от този факт. В последствие разбрахме, че той отново има право. Колкото по-рано отидете, толкова по-хубави места ще хванете. Ние естествено бяхме на първи ред и имахме дори „удоволствието“ да бъдем бутани като футболна топка от едно от слончетата.

Естествено станахме невъобразимо мръсни – добре, че си носехме други дрехи за полетa. След като приключихме със слончетата, се отправихме за обяд към ресторант „Асмара“, намиращ се доста близо до слончетата. Изключително приветлив еритрейски ресторант със страхотна градина, посещаван както от чужденци, така и от заможни местни. Тъй като е малко познат сред туристите, обстановката е доста по-приятна от по-известните в региона. В ресторант се заседяхме доста, като се бяхме разбрали с шофьорът да ни вземе след 2 часа. И то като се почна – хапване, бирички … 2-та часа си минаха неусетно.

След като се наобядвахме, направихме малка обиколка за сувенирчета. Тук специално трябва да благодарим (за пореден път) на шофьора, че ни заведе на едно порутено пазарче, където продаваха всякакви сувенири за буквално жълти стотинки. Отдолу в отдела полезна информация и линкове сме добавили и телефона за контакти с шофьора ни. Можете да му пишете и по Whatsapp – казва се Мозес.

Центърът за жирафи в Найроби

След сувенирите се отправихме към центъра за жирафи, към който има и луксозен хотел. Тъй като пристигнахме около час преди затварянето, нямаше много туристи и жирафите си бяха почти само за нас. А Меги, както винаги, само това и чака. То не беше прегръщане, хранене с уста. Особено интересни бяха лигавите целувки, за които още се потрисам като се сетя.

И тук времето мина неусетно, пихме по едно кафе и шофьорът ни върна до къщата, където си пуснахме по един душ, взехме си багажа и в 19:00 се отправихме към летището. Имахме цели 4 часа до полета, но решихме да не рискуваме, а да отидем по-рано и просто да вечеряме в Java House на летището (Гейт 14 на заминаване). Добре, че взехме такова решение, понеже пътя към летището ни отне 1 час, тъй като отново всички караха в свободно избрана посока, като никой не се съобразяваше с ленти, знаци и светофари. Изпреварваха ни отляво, отдясно, отгоре … кой както може.

Уау, и в следващия момент бяхме в самолета – тези няколко дни в Кения минаха като един миг и единствено ни накараха да искаме още от магията Африка. Определено ще се върнем скоро, за да видим още от красотите на континента-майка.

Полезна информация и линкове:

• Центъра за спасени диви животни “Дафни Шелдрик” – Както вече и в самия пътепис писах, най-добре е да се отиде рано и за да застанете най-отпред.
• Центъра за жирафи в Найроби – Най-добре е да го посетите рано сутринта или 1 час преди затварянето му. Тогава няма много хора и можете спокойно да се порадвате на тези невероятни животни.
• Телефон за контакти с шофьора ни в Найроби – Мозес +254 723 774903
• Тук може да намерите и другите пътеписи от пътешествието ни из Кения.

А ето и клипът от кенийското ни приключение: