Дубай

Дубай – емоции в Ориента

Тоя Дубай как ни дойде и ние не знаем. Т.е. знаем – имахме една дупка от 7 свободни дни, а пък нямаше никакви интересни полети. Та решихме, че колкото и да го избутваме встрани, няма да му се измъкнем на Дубай. И сядаме на компютъра, преглеждаме набързо в kayak какво се предлага за Дубай и най-изгодното се оказва с прекачване в Лондон с British Airways. Веднага запазваме по един билет, без много да се замисляме, че това е все едно да пътуваме от София до Пазарджик през Варна. Ама минало-заминало. Ще хапнем фиш енд чипс в Лондон на връщане.

Идва заветният ден, отиваме на летището в Дюселдорф, от там летим до Лондон и до тук всичко е супер. В Лондон отиваме на гейта за Дубай и аз с радост установявам, че ще летим с Боинг 747. Нали се сещате, като Еър Форс 1 на президента на САЩ?

Бойнг 747. Източник www.britishairways.com
Бойнг 747. Източник www.britishairways.com

 

Представям си вече как си седя на втория етаж в едно кожено кресло и подписвам документи, а светът с трепет очаква решенията ми. А вътре едни плазми по 40 инча, dry aged телешко и най-фини вина и уискита. А стюардесите – ех, стюардесите. (Кратка творческа пауза, че да ми се оправи главата след шамара на Меги…) Еми така си беше …почти. Една стюардеса – бледо копие на английската кралица – по-съсухрена, ама пък със същия акцент (Все едно всяка седмица си говоря с кралицата и знам какъв е акцентът и) ни посочва „креслата“ ни в икономичната класа на първия етаж. Плазмата …. Оказа се по-малка от телефона на Меги и едвам се гледаха филми на нея. За сметка на това с dry aged beef почти изкарах късмет. Е не беше beef, а пиле и не беше dry aged, а само dry (демек сухо). Но пък много dry. Както и да е – 8 часа полет от Лондон до Дубай минаха относително бързо (всъщност за около 8 часа). Кацаме в Дубай, оправяме формалностите, взимаме багажа и си взимаме бира от безмитния. Много важна точка – вземете си бира от безмитния, ако обичате да пиете бира. После я има основно по заведенията и е безбожно скъпа. На летището е евтина и има хубави европейски марки. След като успешно сме си взели по стекче бира, излизаме навън. Навън, където ни чака обещания ни шофьор. Обаче … винаги има едно обаче. Обаче шофьор с табелка с нашите имена няма. Хиляди шофьори идват да ни занимават, ама никой не държи табелка с нашите имена. Отчаяни, решаваме поне да си оставим за секунда багажа и заставаме до един индиец, който стои в полулегнало положение на земята и усърдно си чопли левия крак. В този момент поглеждам – до него стои табелка с имената ни. Викам: „Извинете, ама да не чакате Меги и Иво“. Индиецът се стряска, с много тъга спира да си чопли крака и скача на крака. Обаче скача на забавен кадър. По-бавен човек не бях виждал. И както се изправя, така ми и подава ръка. Същата, с която си чоплеше краката. Викам си „Няма да се правя на шейх сега“ и му подавам и аз ръка, за да не го обидя. После отиде едно шише дезинфектант по ръцете ми. С това обаче и приключиха негативните емоции с него. Човекът грабна куфарите и аз чакам да ни заведе до някое такси. Ама не – закарва ни до лъскав, черен Лексус ES, слага куфарите ни в багажника, отваря вратата и ни предлага да се настаним.

Возилото ни из Дубай
Возилото ни из Дубай

Е, обичам така да ми започват почивките. Понасяме се по едни големи булеварди. Отвсякъде хвърчат лъскави коли, лъскави сгради. Сградите не хвърчат де. Абе кифленска работа. След около 20 минути стигаме хотела. Там естествено са предупредени и ни чакат с едни разредени коктейли и апартаментът ни е готов в 10 сутринта. Почва да ми харесва Дубай.

 

Gold Souk или Пазарът на злато

Предвид ранното кацане, печелим цял един ден отгоре. Мятаме по един душ и решаваме да пообиколим пазарите. Обожавам арабски пазари, ама тези в Дубай май нямаха толкова чар, колкото в Мароко примерно. Но ги подпукваме един по един де. Първо му казваме на нашият човек с лексуса да ни кара до Голд Сук (пазарът на златото). Индиецът естествено не го намира, та се налага аз да го упътвам с гугъл мапс. Ама като отидохме – бре злато, бре блясък. Чак слагам слънчевите очила, че много ме заслепява.

Gold Souk. Пазарът за злато, Дубай, ОАЕ

Озяпваме го едно хубаво голд сука и за да не сме като в песента на 50 цент „Window Shopper“, решаваме и ние да си напазаруваме юнашката от пазара на злато. Без много, много да се мислим, отиваме до първия … автомат за вода и си взимаме две бутилки. Така шоппингът на голд соука приключи успешно, че и пари останаха. Водата беше по 1 дирхам все пак. Решаваме да отделим деня на останалите пазари. Съобразихме, че нашия индиец с лексуса никакъв го няма, а пък нещо не искаше да ми даде лексуса да си го карам сам, та си го отпратихме по живо, по здраво и му казахме да не ни мисли. Остана му да си мисли левия крак.

 

Spice souk – пазарът на подправките

Следваща цел – спайс соук или пазарът на подправките. Тръгваме по него, ами то на всяка втора крачка само едно чуваме: „Арган ойл, арган ойл“. И ни гонят с едни шишета с риванол, и като пиявици се лепват. Ама пиявици, като от филмите за Рамбо (дано да е имало пиявици там). Нищо ново де, ама в повечето случаи бяха индийци, които поне на мен са ми много досадни, за разлика от арабите, с които е удоволствие да търгуваш. В един момент естествено дори и на Меги и писва и решава да си поговори с един от продавачите, който очевидно е поредният индиец.

Индиец (псевдо арабин): „Мадам, арган ойл?“

Меги: „От къде си?“

Индиец: „От Алжир.“ … Меги се хваща за главата, ама този продължава: „Ти от къде си?“

Меги вече е във вихъра си: „От Мароко. Колко?“

Индиец: „Специално за теб 30″

Меги: „Минимум 50. Под 50 забрави. Има ли сделка?“

В този момент индиецът не знае вече къде се намира, ама решава, че е попаднал на някаква откачалка и ще направи удара на годината.

Индиец: „Има сделка. Колко?“

Около нас вече са се събрали 10 други псевдо-араби и всички стоят и се чудят какво се случва.

Меги: „Не знам колко. Ти го купуваш. Аз сам от Мароко, ние го произвеждаме, продавам ти го, а ти ме питаш колко. Колкото кажеш, толкова. Имаме много. Колко?“

В този момент всички почват да се смеят и индиецът идва при мен И ми вика: „Is this your wife? Very dangerous wife, very dangerous wife“ (много опасна жена, много опасна жена)

Продължаваме до края на улицата … никой вече не ни заговаря.

След това отидохме и направихме хубава сделка с един иранец (иранците са другите, с които много обичам да търгувам) за сапуни с камилско мляко, малко фурми и разни други дреболийки.

Spice Souk. Пазарът на подправките, Дубай, ОАЕ
Spice Souk. Пазарът на подправките, Дубай, ОАЕ

След като приключихме с великия шопинг отидохме да хапнем набързо в ресторант Golden Fork. Не е в най-туристическата част, но беше вкусно.

Като цяло тази част на Дубай ни хареса, малко по-първобитна i не толкова модерна. Това, което не ни хареса, беше на моменти държанието на индийците. И този път нямам предвид чопленото на краката. Тези хора, когато видят жена, са като животни. Гледат, все едно всеки момент ще я ядат. При Меги отношението не беше по-различно. Но всичко скоро щеше да се промени.

 

Dubai Creek и текстилния пазар

След като хапнахме прилично, решихме да се метнем на една от лодките, които прекосяват Dubai Creek (каналът на Дубай) и да отидем отново в нашата си част на Дубай. Тези лодчици са едно приятно разнообразие и освен това са много евтини – 1 дирхам за прекосяването на канала. Накачулихме се на лодката и след няколко минути вече сме отново в Bur Dubai. Целта ни тук е всъщност Тextil Souk (пазарът на платове), от където искахме да си вземем абая и кандура (традиционни арабски дрехи – мъжка и женска), за да сме „пременени“ за посещението на джамията в Абу Даби. За около 10 минути си избрах кандура, никакви проблеми. И тогава дойде моментът с абаята. Жената си е жена, без значение как е облечена, съблечена, забулена и т.н. Стигаме до един продавач на абаи – афганистанец. Много готин човек между другото. През цялото време ни казваше „братко“ и „сестро“. Решихме да не му обясняваме, че не сме точно от неговата банда. Та „браткото“ реши да изкара всички абаи, които има и да ги предложи на „сестрата“, т.е. Меги. Аз си го представях някак за 5 минути работа това с абаята. Викам си: все и е тая, тя така или иначе не е очарована от идеята да си покрива глава, крака, ръце и т.н. Тоя като изкара едно 50 абаи и като почнаха като някакви кифли да ги обсъждат с Меги. Аз се схванах направо. В дясното рамо. На нея изобщо не и пукаше, че ще се покрие с абая (добре, че ми е толкова толерантно и напасващо се на чужди култури момичето), важно беше само абаята да е „кифленска“. След като аз така и не разбрах как една абая може да е кифленска, Меги обясни на продавача какво означава „кифленска“ И той като грейна – отдели две абаи със златни шевици и каза буквално, без да преувеличавам:

„Хабиби, this are the most кифлиска“ – не е правописна грешка, не можа да каже думата „кифленска“.

Мен вече жегата ме убива, почвам да се нервирам, ама и се хиля с все сила. Няма да ви описвам пак пазаренето, което настъпи. Ама в крайна сметка си взехме кандура и абая за общо 20 евро. Даже ни облякоха и ни черпиха И чай.

Меги в "кифленска" абая.
Меги в „кифленска“ абая.

Та така пременени и нагиздени, решаваме да минем през супермаркета на мол Буржуман, да си купим нещо освежаващо и да си пуснем по един душ отново в хотела. В момента, в който тръгнахме по улиците с абаята и кандурата, индийците масово спряха да ни поглеждат. Ако някой все пак си позволеше да зяпа Меги, спираше да го прави в момента, в който тя го погледнеше. Тя пък от своя страна бързо влезе в роля и почна да гледа също толкова надменно, колкото красивите арабки. Коронният момент обаче настъпи, когато се качихме в метрото.

Дубайското метро

Преди да продължа, да разкажа малко за метрото. Дубайското метро е страхотно – относително евтино и климатизирано. Недостатък е, че в основните пикови часове е доста пълно. За сметка на това е може би най-бързият начин да се стигне до повечето основни забележителности. Освен това е разделено на 2 класи. Златна и обикновена или както аз им казвам ВИП и обора. Повече информация за картите и класите на метрото може да намерите на сайта на дубайското метро – https://www.rta.ae/wps/portal/rta/ae/public-transport/metro/about-metro Ние естествено бяхме винаги в обора. Оборът също е разделен на две части – обща и женска. В женската пътуват … Изненада – само жени и деца. В общата пътува, който иска. Ама пак основно индийци. Та качваме се ние в общата част на обора, а вътре е страшно пълно. Обаче този път, като се качихме, все едно Моисей застана пред Червено море. Всичкото индиец се отдръпна от Меги и никой не я поглеждаше. Когато слизаха и случайно ме бутаха, се извиняваха по 10 пъти (може просто да са били възпитани). Като цяло местните носии ни донесоха доста предимства, като това в метрото беше само началото.

След като се повозихме 2 спирки на метрото, отидохме до мол Буржуман, за да си вземем нещо за закуска и тъй като денят беше доста напреднал, а ние много изморени, дори и да хапнем. Влезнахме в супермаркета на мола, накупихме си разни неща за хапване, а вътре от пиле мляко направо. Е от пиле не, ама от камила бързо намерихме и без да се мислим си взехме. Да споделя за камилското мляко – на нас много ни хареса. Има го натурално и с разни аромати. Еми има си един особен вкус и предполагам или го харесваш или не. Междинен вариант едва ли има. Другото, което ни направи впечатление в супермаркета, бяха хилядите аксесоари и сладки за Коледа. Играчки за елха, изкуствени елхи, разни щуротии с надпис „Весела Коледа“.

Food court

След като напазарувахме в супермаркета, решихме да се качим да похапнем във food court-a на мола. Това е частта от мола със заведенията. С тази разлика, че в дубайските наистина може да се хапне вкусна и разнообразна храна. Предлага се наистина от северно и южно американска, през африканска, естествено арабска, та до японска ккухня. Като правило може да се каже, че за около 10-12 лева може да се хапне прилично.

След като хапнахме доволно, се прибрахме в хотела, отворихме по бира от летището, след което блажено заспахме. Трябваше да се наспим добре, защото Обединените арабски емирства ни очакваха с много приключения и изненади.

 

 

 

При все, че ще разкрия малко от случките в Дубай и Абу Даби, споделям отново видеото от посещението ни в Обединените арабски емирства.

 

 

 

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: