Както вече споменах, след като преживяхме шокът, че океанът го няма, решихме да закусим. Още с влизането в ресторанта, младо чернокожо момиче ни поздрави с „Good morning madam, good morning sir“. Винаги сам го мразел това – как хората са зависими от нас, белите и ни се мазнят и кланят, за да получат едни пари. Обаче Агнес, а може би и доста от хората на Занзибар не бяха така. Затова този път реших да не пиша хронологичен разказ, а да напиша статия за хората на Занзибар – за мен най-голямото богатство на този остров.
Персоналът на Занзибар
Агнес е 21-годишно танзанийско момиче, което е срамежливо, мило и страшно доверчиво. Още когато ни сервира закуската, ни попита много непринудено как сме пътували и дали ни харесва. Не пропусна да спомене, че Меги е много красива и че има много хубава коса. След 2 или 3 дни тя вече толкова ни беше легнала на сърцето, че решихме да и подарим Amenity Kit-a от Оман Еър заедно с няколко химикала. Amenity Kit-a се състоеше от чантичка с логото на Оман Еър, маска за очи, чорапи и други щуротии. След като Агнес ни сервира закуската, Меги и каза, че иска да и даде чантичката, при което Агнес се метна на врата и и каза, че я обича. В този момент и двамата с Меги не знаехме на кой свят се намираме, просто бяхме останали без ума и дума. Един невероятен човек, както и повечето на Занзибар. На следващия ден Агнес отиде до континента, защото имаше почивен ден. Когато се върна, веднага дойде до нашата стая и започна да ни прегръща и да ни казва колко сме и липсвали. Между другото и сега, след като вече сме се прибрали, поддържаме контакт с това прекрасно момиче, което допринесе страшно много за страхотното ни прекарване на Занзибар.
След закуска решихме да отидем на плажа. Хотел Uhuru Beach е точно на плажа, като е ограден с висока около 50 см ограда, която служи не за да спира някого, а по-скоро като психологическа преграда между местните и туристите. Повечето туристи стоят по шезлонгите зад оградата, а местните си вършат занзибарските неща от другия край на оградата. По необясними за мен причини, повечето туристи избягваха да излизат извън оградата.
Типичен пример за рядката комуникация между местните и туристите бяха млада двойка от Словакия. Тя – точно до оградата в двора на хотела, той няколко крачки зад нея с телефон в ръка. От другия край на оградата – група местни деца. Тя им мята близалки като на животни в зоопарка, а те миличките се блъскат за да вземат някоя близалка от пясъка. През това време приятелят и снима видеоклип. Аз си бях приготвил домашното и знаех, че не е много хубаво да даваме сладки неща на децата, защото не всички имат възможност да си мият зъбките и съответно са с развалени такива. Затова бяхме накупили футболни топки от Декатлон, химикали, фулмастри и разни други щуротии.
Рукиа и децата на Занзибар
Ние понеже сме малко по-чалнати, а и след шока с трансфера от летището нищо не можеше да ни уплаши, та решихме да си отидем нормално на плажа и просто да поседнем. То вода, както вече знаете, нямаше, така че нямаше и как да плуваме сега. След може би 5 минути до Меги седна малко момиче, погледна я и и каза: “Джина ланго Рукиа. Джина ланго?” и я посочи. От краткия ни урок по суахили в Оман разбрах, че се представя и я пита как се казва. Меги също се представи, след което момичето посочи мен. Представих се и аз. Рукиа – 13 годишно момиче, което заради недохранване изглеждаше като 9 годишно, стана най-верният ни приятел за следващите 8 дни.
След като се запозна с нас, домъкна всичките си братя и сестри, за да ни представи и прекара цял ден с нас на плажа, като ни обясни, че не ходи на училище, понеже сега имат ваканция. Комуникацията с нея беше на комбинация от английски и суахили с махане на крака и ръце. На следващия ден решихме да и подарим една от топките, които носихме. Тя около 5 минути не можеше да повярва, че топката е за нея и ни попита няколко пъти дали е така.
Беше толкова радостна. Тогава се появи и първият проблем. Разбрали, че Рукиа има топка от нас, група момчета дойдоха и почнаха да ни се карат, че трябва да вземем топката от Рукиа и да я дадем на тях, понеже момичета нямат право да играят с топка. Това беше и единственото негативно изживяване с хората там.
През тези 8 дни Рукиа ни запозна с всичките си приятелки, които ни приеха като част от тях. Няма да лъжа, че имаше и няколко деца, които в началото гледаха на нас като на туристи и ни посрещаха с думите “Сладко, сладко”. Но след няколко часа, забравяха, че не сме от Занзибар. Стигна се до там, че забравиха да ни говорят на английски и си пляскаха на суахили, което ни помогна и да го понаучим. Давам ви няколко кратки истории, които мен там на място ме накараха да се разплача направо.
Хората са много бедни. Рукиа е от средната класа в Джамбиани и ни каза, че яде два пъти на ден хляб и сок. И това е храната и. Ориз или картофи се ядат само по празници и други такива поводи. Затова малко се чудехме как да реагираме, когато на 3-тия ден ни каза “Ти си Карибу храна”. Слава Богу, оказа се, че не сме никаква храна, а сме добре дошли на вечеря у тях. То хубаво, ама във всички пътеводители пише да не пиеш и ядеш много, много от храната на местните. Обаче събрахме целия кураж и отидохме в тях. Жилището им беше къща от корален прах, без врати и легла, но за сметка на това с телевизор. Бяха приготвили ориз, нещо като кокосова супа и кокосови стърготини. Неща, които правят за празник. За тях беше празник, че ще ги посетим в дома им. За миг изредих на лента болестите, които можем да хванем там. Сякаш разбрала мислите ми, майката на Рукиа каза „Но холера“ и направи знак, които според мен значеше варене на водата. След като изключихме холерата, общо взето нямах големи притеснения. Някое 2-3 дневно разстройство, щях да го преживея. От общата купа, всички награбихме от ориза с ръце, след което и пихме от “супата” от кокос от метална купичка. Опитахме се да им разкажем за нашата държава, те се опитаха да ни обяснят за Занзибар и така на българо-суахили никой нищо не разбра, но пък беше толкова забавно.
Тези хора, нямат никакви пари, нямат храна, нямаха няколко дни ток и вода (вода нямат, защото нашият хотел я използва, за да си напълни резервоарите, за да имаме ние), но пък споделиха малкото, което имаха с нас. Факт, които ме накара няколко дни по-късно, да изнеса коледния ни обяд от ресторанта, като мексикански контрабандист и да го разделим с децата на плажа.
Другата случка, които ме впечатли, беше едното от малките дечица. Един ден, ей така реших да го питам, какво ще иска, ако му кажа, че ще му изпълня едно желание. и го питам:
„Сега Надя, ако имаш едно нещо, което да направя за теб, какво ще е то? Мога да ти купя каквото поискаш от магазина или да ти помогна да събираш водорасли? Каквото си поискаш, ама ми кажи”
“Да си поиграеш с мен” – каза ми Надя – срамежливо дете, малко изолирано от другите. Ей хора, в момента като го пиша и треперя. След този отговор щях да припадна. Ама нищо, че сме на Екватора почти – не беше от жегата. Тези деца не искат много. Искат внимание. Но родителите им много често не им го дават. Не защото работят толкова много. Култура, знам ли. Не им носете сладки, носете им приятелство. Минете зад оградата, излезте от зоната си на комфорт, извън басейна. Гушнете ги, завъртете ги и гледайте. Гледайте в очите им. Жълти са им, по някакви здравословни причини. Ама дълбоки, ще ви погълнат. и ще ви дадат любов, повече отколкото вие сте им дали.
През следващите дни по плажа се чуваше само „Ива, Ива“. Така и не запомниха, че съм Иво, ама не мога да им се сърдя. Бяхме навсякъде заедно, правеха плитки на Меги, пълнехме си косите с мчанга (пясък), след това те ни чистиха с добре премерени удари по главите. Ама те и себе си така чистиха. Състезавахме се, играхме с топката, разглеждахме снимки.
Естествено не пропуснаха да забулят Меги с шала и да кажа че е „Мзури муслим“, т.е. хубава мюсюлманка. За да е хубава мюсюлманка, очевидно беше достатъчно да има кърпа на главата си. изобщо не ги притесняваше фактът, че е по-бански. Дечицата, както и възрастните са на 90% мюсюлмани и дори и малките момиченца носеха кърпи на главите си. Кърпи, които повече им пречеха и бяха често мятани в пясъка и кърпи, чиито смисъл много не разбираха. За тях кърпъта те прави красива, не е нужно да крие нещо. Затова и не им пречеше, че Меги е по бански, щом е покрита коса. Беше „Мзури муслим“.
Уау, мога да си пиша 100 страници за хората в Занзибар и те няма да стигнат. Нито веднаж не ни обраха, не се опитаха да ни измамят, не ни излагаха. Един ден ми изпадна телефонът на пясъка. Някакъв бийч бой (от тези, за които предупреждават в повечето пътеписи) обаче ме вижда, че съм там и после намира телефона. Човекът зарязва всякакво продаване на екскурзии и почва да ме търси. Като не ме намира, обяснява на децата кой съм и им дава телефона, те пък веднага ни откриха и ни го върнаха. Ей това искам да го видя на плажа в Созопол, или в Несебър … или да не говорим лошо за България. Искам да го видя в Европа бе, хора. На който и да е плаж.
Не знам дали да споменавам за всичките покани за обяд или вечеря от различни местни хора, които трябваше да отклоняваме, защото сме лигави европейци и не можехме да ядем всеки ден ориз и картофи. Или за безплатния тур, който ни направиха в Джамбиани, водейки ни по къщите и обяснявайки ни за различните неща. За кухнята им, за това как строят къщите и т.н.
Ама пак казвам, не стойте зад оградата. Защото всички неща ни се случиха от другия и край, защото познавахме децата и защото цялото село знаеше за Иво и Меги, приятелите на Рукиа. Рукиа Хаджи Сулейман. Дядо и се казва Сулейман, баща и Хаджи.
Масаите
Като сам ги подхванал хората, да разкажа и за масаите. Първо аз си мислех, че са менте масаи. Местни, ама наметнати с родопско одеяло. Нали се сещате за таласъма. Ама не, масаи са си. Единият ми е в приятели във фейсбук – Амани Лиама.
Ами масай от плът и кръв си е той. Мога да ви покажа как разфасова коза в Аруша. Та тези хора, идват от континента и дори си говорят собствен език. идват, за да изкарат пари, продавайки разни неща или като танцуват по хотелите и с тези пари да си купят крави. Кравите при тях са нещо много важно. Амани си е снимал неговите във фейсбук и е писал, че ги обича.
Та, масаите са по-доверчиви и от занзибарците. На първия ден ни срещна Амани и ми казва:
„Приятелю, ела да видиш моя магазин“ – под моя магазин да се разбира една торба със сувенири, които се нареждат на пясъка.
Мен хич не ми се занимава с неговия магазин и му казвам:
„Ще дойда утре да го видя“ – с ясната представа, че няма как да се измъкна с това и сега ще ми надуят главата.
„Е, добре. Щом ще дойдеш утре, днес да не те притеснявам. Лек ден и хакуна матата“ – ми казва той, при което аз за пореден път на тоя Занзибар оставам като гръмнат, удрян с мокър парцал, треснат, блъснат от влак и т.н. Минавам две крачки, обаче съвестта ме гложди и се връщам при него:
„Абе човек, не може така да ми кажеш, аз няма да дойда утре. Трябва да ме караш сега да дойда да си купя от теб“
„Ама защо сега да те карам, ти ми каза, че ще дойдеш утре. Поле, поле (полека, полека), ти сега не искаш, иначе нямаше да кажеш за утре. Значи утре ще се видим. Хакуна матата“ – при което аз пак като гръмнат, удрян с … абе прочетете си 5 реда по-нагоре как съм се чувствал.
Толкова ми стана мило, че наистина отидох и си купих от него две купички, които хич не ми трябваха. А той ми вика:
„Видя ли, ти каза, че ще дойдеш и дойде. Затова вчера не трябваше да те карам, за да дойдеш, когато искаш” – Нямаше как да му обясня как се развива при нас животът. Не го разбираше това с лъженето.
Както и друго не разбираше. Масаите още при раждането си получават по една крава. През живота си гледат да изкарат пари, за да купят още. Когато станат за женене и си харесат жена, отиват при родителите и се разбират колко крави да им дадат, за да получат жената. Което отново породи интересен диалог един ден. Стана дума за женене и че масайките са казали, че жена ми е много хубава и човекът се осмели да ме попита:
„Ти колко крави имаш?“ – пита ме той.
“Ами нямам нито една крава” – му казвам аз. При което той доста учудено ме поглежда и пак пита:
“Как нямаш крави? Че колко си дал за жена си?”
„Ами нито една крава не съм дал“ – пак му отговарям.
“Е с кози ли си я купил” – пита той през сълзи, като не може да спре да се смее.
„Ами не, аз и кози нямам“ – му казвам.
Тук вече виждам как се появява едно недоумение в погледа му.
„А кокошки?“
„Нямам. Нямам крави, кози, кокошки, ама сестра ми има куче“ – решавам все пак да вметна, че не сме чак толкова бедни като семейство.
„А значи сестра ти има крави?“ – пита той и ме гледа въпросително
“Ами не. И сестра ми няма крави, кози, кокошки. Има куче“
Тук настъпва около 30 секунди мълчание, при което аз го виждам, че нещо си мънка под носа и размишлява. След което изстрелва:
„Сега аз ще те питам нещо“
„Ами питай ме, аз ще ти отговоря“ – му казвам.
„Сестра ти няма крави, кози, кокошки, така ли?“ – при което аз се чудя преди 2 минути кое точно не е разбрал. Ама решавам да сам любезен и му казвам:
„Да, сестра ми няма крави, кози и кокошки.“ – повтарям вече сигурно за 10-ти път.
„Еми значи лъвът няма как да и вземе кравите или козите“ – Тук естествено ме хвърля в шок и за около 20-30 секунди аз се замислям какво да му отговоря. Решавам обаче, че няма как да му обясня, че при все, че София е диво място, няма как лъвът да и вземе кравите и кокошките. Най-вероятно, ако изобщо се измъкне от зоопарка, ще бъде блъснат от някой минал на червено джигит или разкъсан от бездомните кучета. Спестявам му цялата информация за опасностите на София и просто му отговарям:
„Да, лъвът няма как да и вземе кравите и козите, понеже няма такива“.
И тъкмо, когато си мисля, че сме приключили разговорът, той изстрелва:
„Ами тогава за какво и е куче?“ – Тук вече решавам, че трябва да внеса малко яснота и се опитвам да му обясня, че Дейзи е мопс и въпреки целият си апетит, няма да може да се справи с лъв. Всъщност Дейзи няма да може да се справи и с гепард и с нищо, което се разхожда из Аруша (мястото от където идва той). Обаче дори и след 10 минути, той не го разбира. Почти съм се предал, когато идва следващия въпрос:
“Ами сестра ти хубава ли е?”
“Хубава е” – му казвам и му показвам снимка.
„Хубава е“ – потвърждава и той. И веднага пак изстрелва: “Ами да ти дам 5 крави и да се оженя за нея”
Аз понеже вече се бях депресирал, че нямам крави, реших все пак да постигна нещо в тоя живот и с охота се съгласих. Юхууу, Жани, ще ти трябва билет за Танзания. Вече горд собственик на 5 крави и отървал се от сестра си, му благодарих и се върнахме в хотела.
Туристите
Мога да пиша с дни за хората, които видяхме в Занзибар. Невероятни. С едно изключение – нацупените бели туристи. Винаги недоволни от нещо, винаги гнусящи се от местните. Забравили да бъдат хора. Хора, бъдете хора! Пожелавам ви да видите този невероятен остров. Но ви пожелавам и да отворите сърцата си за хората там, така, както те ще го направят за вас. Ако искате по-автентично преживяване, отидете в Джамбиани, отидете в някое от другите села по източното крайбрежие. Ако ще се плацикате на басейна в Нунгви, не е нужно да биете 10 часа път до там. Доста по-лесно и бързо ще е във всеки по-комфортен комплекс в милата ни татковина.
Няколко полезни (според мен) съвета:
Не носете сладки, бонбони и т.н. По-добре вземете стари, но здрави детски дрешки. Голяма част от дечицата ходеха със скъсани дрехи. Не стари, а скъсани. Занесете им топки, химикали, слънчеви очила, които не ползвате. Абе на всичко се радват.
Не е проблем да посетите местните. Все пак съобразявайте, че при честата липса на вода, хигиената не винаги може да е на високо ниво. Но в повечето случаи не е проблем да хапнете при тях.
Тук можете да видите клипа с избрани моменти от престоя ни на Занзибар. Приятно гледане!
2 мисли относно “Занзибар – хората”
Това, че още не си дал кравите не значи, че не ги дължиш десет крави.Записал съм ги в тефтерчето.
Иначе браво много хубаво.
Страхотен текст! Иво, пишеш страшно увлекателно, признавам те! Ей такива разкази могат да ме накарат да сложа в списъка си с желания за пътувания страна, която изобщо не съм обмисляла. И то не заради друго, а заради хората! Благодаря за вдъхновението 🙂