Джамбо, Занзибар!

Джамбо, Джамбо! През януари 2017 видях една снимка на Илиан Шопов (между другото виден пътешественик и много добър фотограф, може да разгледате снимките му на https://flytravelerphotos.blogspot.de/ ) от село Джамбиани в Занзибар, което доведе до това, че 12 минути по-късно имахме билети за Занзибар с Оман Айр. Затова и решихме да напиша един пътепис за Занзибар, в който да ви споделим нашите преживявания.

Пристигане в Занзибар

И така, сега 11 месеца по-късно, аз стоя в комфортната седалка на Боинга на Оман Айр (за съжалените този път не сме в бизнес класата), наоколо е пълна лудница, защото самолетът е пълен основно с танзанийци и около 10 белокожи. Меги се е сгушила в мен и спи 12-ти сън, а аз чета един леко хорор пътепис за Занзибар. В общи линии действието в него се развива по следния начин: Главният герои е зарязан на летището от хотела си с обещанието за трансфер, принуден е да вземе такси. По средата на пътя шофьорът на таксито спира в някаква гора и казва, че му се ходи до тоалетна. Докато го няма, от храстите изкачат няколко мъже, пребиват го и го обират, като го изхвърлят от колата и т.н. Решавам да си пусна филм, понеже тези простотии не ме интересуват, все пак от хотела ми потвърдиха 4 пъти, че шофьорът ще ни чака на летището и цената е 35 долара до Джамбиани. Знам, знам, кой идиот ще пита 4 пъти, дали ще го чакат на летището? Еми АЗ. Улисан в Планетата на маймуните, не усещам кога съм заспал.

1:35 през нощта местно време. Летището в Занзибар. Гледам лошо. Ама толкова лошо, че Меги ми прави забележка. Фактът, че трябва да попълвам някакви анкетни карти и да си давам пръстовите отпечатъци, определено не ме кара да гледам по-добре. Втора забележка.  Особено се ядосвам, че никой не ни иска сертификата за ваксината против жълта треска. Реално не ни искат и за зелена, червена или каквато и да е друга треска. Чак става подозрително. Подозрението ми се засилва от факта, че всички са мега мили и повтарят само Джамбо, Джамбо. Решавам да се правя на учтив и им отговарям с Коко Джамбо, което очевидно не им харесва и нещо ме джамбосват на суахили и отиваме да си вземем багажа от лентата.

Знаех, че не им е чиста работата. Ако по света ти крадат багажа преди да стигне лентата, в Занзибар направо са откраднали багажа с лентата. Добре де, само лентата. След кратко търсене на лентата за багаж, разбираме че такова животно в Занзибар няма. Багажът се докарва с колички за багаж и се стоварва по средата на чакалнята, като туристите се опитват да се доберат до куфарите си като озверели лъвове до ранена антилопа. Веднъж стигнали до куфара, местни пичове им искат пари за да си получат куфарите.

Летището в Занзибар. Снимка: Интернет
Летището в Занзибар. Снимка: Интернет

Аз директно им казах, че в моя има само мръсни гащи и че те трябва да ми дават пари , за да си го взема. Видяха се в чудо и ми бутнаха двата куфара в ръцете. Обменихме набързо малко евро в танзанийски шилинги и се запътихме към паркинга, където ни чакаше шофьорът ни. По пътя някакъв човек в униформа ни попита дали искаме такси, съвсем не любезно му отказах, понеже си имаме мега як частен трансфер. Ръц-пръц.

Такситата на Занзибар

Нунгви Бийч Резиденc, Анандана Ресорт и т.н. и т.н. Шофьорите от различните хотели стоят с табелки в ръце. Доволен, че не са ни прецакали, започвам да търся табелка с Ухуру Бийч. Около нас се събират няколко шофьора на такси и ме питат за къде съм. Обяснявам им, че имаме мега якия трансфер за Ухуру Бийч и да не ме занимават. Ръц-пръц. Минават 5 минути, шофьорите на такси и те започнаха да търсят шофьора за Ухуру Бийч, ама не го намират. Звъня на Ана. Ана е собственикът на хотела. Ана не вдига. Нормално, 2:30 през нощта е. Шофьорите стават като лъвове, аз почвам да разбирам как се чувства ранена антилопа в такава ситуация. След кратък брифинг с Меги, стигаме до извода, че от хотела са ни зарязали и трябва да вземем такси до същия хотел. От ръц-пръц стана само пръц. Питаме за цената – 65 долара.

Почвам да обяснявам на шофьора на таксито:

“Приятелю мой, от хотела ми искат 35, ти ми искаш 65, нека да се разберем за 45“

„Приятелю мой, от хотела очевидно са ти поискали 35, за да стигнеш пеша до тях. 2:30 през нощта е и съм оставил семейството си, за да те закарам до Джамбиани, което е на повече от 70 километра. Цената е 65“ – аргументите му са умопомрачителни, а ние сме мега изморени и просто искаме да стигнем. Човекът качва багажа в колата си и потегляме. След около 5 минути сме в нещо подобно на улица в най-долното гето на света, отвсякъде гледат очи и пътя изглежда да е като без изход. Докато успея да се шокирам и напълня гащите, нашият шофьор вече ни е изкарал на някакъв главен път и очевидно не ни отвлича. Пфууу, бях се сетил за онзи пътепис.

В друга ситуация сигурно щях да заспя, обаче в момента просто гледах как нашият шофьор хвърчи срещу камион по пътя без ленти и все пак решава да се отклони в последния момент. Междувременно се изявява като екскурзовод  и ни разказва за нещата по пътя. Вече пътуваме около 30 минути и стигаме някаква гора. Човекът почва да ми обяснява, че това е Джозани Форест и че има екскурзии до нея и т.н. Като от нищото в един момент ни изръсва:

„На мен ми се ходи до тоалетна, имате ли против да спра за малко?“

С Меги се споглеждаме, обаче реално няма как да му забраниш да отиде до тоалетна. Казвам му че е ОК, при което той спира по средата на гората до порутена барака с два стари джипа пред нея и набързо изчезва в храстите. Дежаву. Сетих се пак за пътеписа. Знам, че като го четете това, ви изглежда като художествена измислица. Обаче се случи точно така, едно към едно. Казвам бързо на Меги, че когато дойдат хората, трябва да им дадем всичко и да не се противопоставяме. Скривам паспортите, айде да не казвам къде. Абе защо да не ви кажа – на едно място, където след малко щеше да стане кафяво. И чакаме. Ама много чакаме (реално поне 10 секунди). Сигурно така се чувстват осъдените на смърт преди изпълнението на присъдата. Още чакаме. Ама пак много (още поне 10 секунди). Вече почвам да се притеснявам, тези момчета се затриха някъде и забравиха, че трябва да ни обират. Минали са поне 23 секунди откакто шофьорът отиде в храстите, ние сме живи и здрави, не сме се изпуснали и други такива хубави неща. В един момента забелязвам, че нашият човек е оставил колата запалена. Поглеждам Меги и тя директно ми кима с поглед да се мятам отпред. Къде ще ходим –  не знам. То табели няма. GPS сигнал на телефона ми – няма. Само гора има. Докато се разгъвам, за да се метна на шофьорската седалка, чуваме бързи стъпки. Нашият човек се мята в колата и казва само: “Благодаря ви за търпението, направо щях да се напикая“ И потегляме. След още 20 минути сме в Джамбиани. Почва се едно търсене на хотела, ама нашият човек ни е обещал, че няма да ни изостави и накрая го намираме – Ухуру Бийч. Страхотен хотел точно на плажа, обграден с ограда, така че никой да не ни притеснява.

Uhuru Beach, Jambiani, Zanzibar
Хотел Ухуру Бийч, Джамбиани, Занзибар

Е да де, ама проблемът е, че е 3:30 и оградата е затворена отвсякъде. Нашият човек почва да надува клаксона и в един момент порталът се отваря. На вратата застава висок и слаб млад мъж, загърнат с някакво родопско одеяло (оказа се, че е масай и това им е традиционната дреха, ама в 3:30 си беше таласъм с родопско одеяло). В следващия момент се появява още един такъв таласъм и двамата мятат куфарите на главите си и се понасят в тъмнината. Водят ни до стаята ни, дават ни ключа. В този момент аз им искам бутилка вода, понеже не сме пили вода от доста часове и направо ще припаднем вече. Масайчетата ми казват, че вода може само от бара, ама той е затворен вече и затова чак сутринта ще можем да си вземем. Океанът е на 3 метра от врата ми и буквално става – вода гази, жаден ходи. Аз естествено не мога да се примирия с тази ситуация и си пълня празното еднолитрово шише, което си нося от Германия, с чешмяна вода. Вадя една таблетка MicroPur и си пускам един душ. След това си пия спокойно водичка от шишенцето под бесния поглед на Меги и си зяпам океана, който е, както казах, на около 3 метра от вратата на бунгалото ни. След 5 минути и тя плахо отпива няколко гладки, а секунди по-късно цялата вода изчезва в гърлото и. Най-готината вода, която съм пил някога. Лягаме и доволно заспиваме под мрежата против комари.

Приливи и отливи на Занзибар – Абе, къде е водата?

На следващия ден се събуждаме малко късно за нас – 10:30. Т.е. Меги се събужда и излиза от стаята, след което влиза с викове, сравними с онези на Малдивите (задължително да прочетете пътеписа за Малдивите):

„Няма го, няма го“ – посочва тя.

Аз сънен и пак с онзи лошия поглед, я питам: “Кой го няма?”

“Морето го няма. Няма го, една капчица не е останала, лодките са на сухо” – продължава тя.

Отлив в Джамбиани, Занзибар
Отлив в Джамбиани, Занзибар

В този момент ми просветва, че не и казах, че на източната страна на острова има големи приливи и отливи. Океанът се отдръпва със, забележете, няколко километра и всичко става като една бяла пустиня. Отливът почваше около 9 сутринта , а водата се връщаше около 15:00 часа. Факт, които трябва да съобразите, ако планирате само да си лежите на плажа и да сте в Джамбиани или Паже. Но би било прекалено жалко да отидете до Занзибар, за да лежите на плажа или басейна.

След като провеждаме образователната програма на тема „Приливи и отливи“, се запътваме към ресторанта с гледка към океана, за да се насладим на прекрасната закуска, състояща се от пресни плодове и пържени яйца, с кафе и сок. Сервира ни ги най-милият човек, който бях срещал до този момент (след мен самия, разбира се) – Агнес, 21-годишно момиче от Дар Ес Салаам, за което ще разкажа в статията за хората на Занзибар.

Така стартира нашето занзибарско приключение. А как продължи – ами да започваме! Задължително прочетете и статиите „Занзибар – хората“ и „Занзибар – съветите“, където събрахме информация за прекрасните занзибарци, както и за това, което според нас е важно да се знае за Занзибар.

 

Както винаги, може да видите и видеото с избрани моменти от пътешествието

 

Една мисъл относно “Джамбо, Занзибар!”

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d блогъра харесват това: