Носим се бавно по Меконг, слънцето брутално напича, на около 100 километра от Сайгон сме, а в малката, стара лодка сме само аз и той. Възрастен виетнамец, който всеки път, когато събера сили, за да отворя очи, ми се усмихва добродушно и вдига палец, сякаш за да ми каже, че всичко ще е наред. Чувствам се като главния герой от американски екшън филм, който е прострелян във Виетнам и спасен от красива местна девойка. Само дето не съм прострелян и девойката е 80-годишен виетнамец.

С автобус в сайгонската провинция

Да се върнем в началото обаче. Събудихме се и отидохме на закуска. Още тук усетих, че днешният ден няма да е лесен. Гадеше ми се и нищо не ми се ядеше, но все пак метнах една супичка фо.

След това трябваше да следваме указанията на Сюзан. С нея се бяхме запознали няколко седмици по-рано и се бяхме разбрали да и гостуваме в къщата по поречието на Меконг. Както беше планът, си бяхме купили билети за междуградския автобус до Бин Мин (Binh Minh) и от автобусната компания (Futa Bus) пращат минибусче да те вземе от хотела и закара до автогарата. Услуга, която много ни хареса. В минибусчето нещата ескалираха и едва се сдържах до автогарата, за да се освободя от закуската си. След кратко чакане се качихме в автобуса, който вместо седалки имаше легла.

Тъй като пътувахме около два часа, имахме възможност да позяпаме хората, които работеха из нивите, покрай пътя. С конусовидните си шапки изглеждаха точно като от филмите.

Сравнително рано, т.е. след около 15 минути път, осъзнахме, че всъщност не знаем къде трябва да слезем. Т.е. знаехме, ама нито някой казваше спирките, нито пък успяхме да намерим нашата в навигацията. Реших да попитам една баба, понеже вече имах сериозен опит с виетнамските бабички. И почвам аз

Аз: „Бин Мин“ – ама бабата ме гледа тъпо и не вдява.

Аз повтарям: „Бин Мин“ – При което бабата май леко чатна какво искам да кажа.

Бабичка: „Бън Мън“

Обаче аз съм твърд и си държа на Бин Мин. Тя пък на Бън Мън и така, докато не се появи един „преводач“, който ни обясни, че Бин Мин е Бън Мън и обратно. Бабата през следващите 1,5 часа не спря да ми се смее.
След около 2 часа возене, най-сетне стигнахме Бън Мън. Новият ни агент, баба номер 2, ни каза, че трябва тук да слезем. Беше някаква автогара, леко неугледна, може би защото ми беше адски зле отново. Исках да намеря снимка от Интернет и да ви я покажа, ама даже и в Интернет я няма. Та слезнахме и зачакахме Сюзън. Идея си нямам колко време е минало, понеже ми беше много зле, а между другото и на Меги не и беше добре вече. В един момент обаче Сюзън се появи и предложи да ни черпи супи. Хапнахме по една супа и според Меги, това е била и най-вкусната супа във Виетнам. Аз не мога да преценя, понеже почти не си я спомням. След като засупихме, Сюзън ни качи на лодката на дядо си и се понесохме по някакъв канал, който не го помня също какъв е, понеже вече бях на умирачка направо. Като цяло този ден ми е много смътен. Обаче нищо чудно, че американците са загубили войната във Виетнам. Ако трябваше да се водя война в тези шубраци, на втория ден щях да си замина и да им дам два щата по избор като подарък.

По каналите на Бин Мин

Но да се върнем към началото. Както казах слънцето брутално напича, на около 100 километра от Сайгон сме, а в малката, стара лодка сме само аз и той. Възрастен виетнамец, който всеки път, когато събера сили, за да отворя очи, ми се усмихва добродушно и вдига палец, сякаш за да ми каже, че всичко ще е наред. Оказа се, че в един момент от возенето по каналите съм заспал и Меги и Сюзън са отишли да напазаруват за вечеря от някакво местно пазарче, а мен са ме оставили с дядото, за да си поспя.

Пазарчето е било супер интересно, имало е змии, плъхове, всякакви риби и екзотични плодове.

На връщане ми бяха купили чипс от сладък картоф и въпреки, че бях наполовина жив, успях да се надигна и да излапам целият чипс. От което само ми стана още по-зле. След кратко обикаляне по каналите, спряхме в едно друго селце, където се поразходихме из оризови полета и малки улички.

Навсякъде на мен ми се усмихваха, а на Меги и говореха на виетнамски. Незнайно защо бяха решили, че е виетнамка. Поне така ни каза Сюзън. А сега, Меги може да бъде объркана с всякакви националности, ама честно казано, на виетнамка прилична точно толкова, колкото аз на Уил Смит. Между другото – там за пореден път беше хваната за дупето от едно малко детенце. След това селце, спряхме отново с лодката на едно доста неугледно място, минахме през някакви тайни пътечки и изведнъж пред очите ни се откри някакъв невероятен храм. Целият като направен от злато. Обиколихме го и се нащракахме, после малко помедитирахме, понеже аз не можех да ходя вече.

Къщата на Сюзън (Susan Bui)

Постепенно денят отиваше към своя край и затова се качихме на лодката и отидохме в къщата на Сюзън, където ни посрещна най-готината бабичка на света. Още с влизането ми направи впечатление – поне 80-годишна, лежеше в един хамак със слънчеви очила и когато влезнахме ни се усмихна и ни махна с ръка. Супер бабе. Сюзън и обясни, че мен никакъв ме няма, при което бабичката ми посочи хамака в градината и каза на Сюзън, че след около час ще вечеряме. Метнах се на хамака, донесоха ми ядки от лотос, всякакви чуждоземни плодове… Е за тях не бяха чуждоземни де. Опитах ги и бяха доста вкусни, ама ги оставих на Меги, че да не се изложа пред хората.

През това време гледам как Меги и Сюзън белят патладжани и разни други неща за вечеря. По-интересното беше обаче, че с периферното си зрение виждах как бабичката бърка някакви чудесии в една тенджера и само мята вътре разни корени, прахове, треви и т.н. Казах на Меги, че няма да вечерям и съм заспал отново. По някое време обаче нещо ме сръга и видях как бабичката се е надвесила над мен, с беззъбата си усмивка и слънчеви очила. В ръката и – купа с някаква бабешка магия. Смотолеви ми нещо на виетнамски и пак се нахили и ми връчи купата. Не знам защо, но дори и за миг не се замислих какво трябва да направя – взех купата и изсърбах цялата бабешка бърканица. Като бяхме малки, плашех сестра ми, че мога да правя магии и че ще забъркам отвара от опашка от динозавър, око от циклоп и разни други щуротии. Ако го бях направил, вкусът щеше да е като на тази бабешка отвара. Добре, че беше джинджифилът, че да се притъпи гадния вкус. Изпих го и пак легнах. Обаче след 20 минути изведнъж спря да ми се гади и все едно бях изпил 10 кафета. Някаква неописуема енергия и глад ме налегнаха. Отидох при Меги и Сюзън и като метнах тези ми ти патладжани, супи, манджи. Меги чак се стресира от апетита ми.

След като се наядох(ме), Сюзън предложи да правим караоке вечер. Никога не съм можел да пея – леелееее, като се разпях. Намерихме караоке версия на „Една българска роза“. Да ме прощава Емил Димитров, ама трябваше. Виетнамците стоят и ни слушат и плачат. Не знам дали понеже усетиха духа на песента или заради певческите ми умения. В един момент осъзнах и къде се намираме – в някаква къща из някакви тресавища по делтата на Меконг. Чак сега ми светна, че не сме успели да се приберем, понеже ми беше лошо и хората са ни приели у тях. Ефектът от 10-те псевдо кафета обаче беше кратък и скоро се уморих, та решихме да си легнем, още повече, че Сюзън предложи да станем сутринта в 5 и да се качим с нейния близък приятел на лодка, с която да отидем да закусим на плаващия пазар по Меконг. Не чакахме втора покана и бързо се шмугнахме под мрежата за комари, където щяхме да спим като къпани, ако не беше петелът, който запя около 2 през нощта и звуците, които се чуваха от джунглата цяла нощ.

Пазарът в Кан То

Абе тези хора, когато казаха, че ще ставаме в 5, аз не го приех много сериозно. Ама в 5 наистина ни събудиха, облякохме се набързо и потеглихме с малката лодка към голямата река. Беше още полутъмно, а по Меконг се стрелкаха малки лодки във всички посоки.

Приятелят на Сюзън ни пита дали искаме кафе и какво искаме за закуска – бан ми или супа. Бяхме абсолютно единодушни, че искаме кафе и супа. Мислех си, че ще отидем до някое заведение, за да хапнем и пием кафе. Еми не – след около 5 минути извикахме нещо на една жена от друга лодка, тя дойде при нас и нашият човек ни попита как искаме кафето. Чак когато жената се приближи, видяхме, че всъщност лодчицата представлява един цял магазин. Кафеварки, чайници, кондензирано мляко, безалкохолни напитки. Поискахме по едно кафе с мляко и честно – това беше най-вкусното кафе в цял Виетнам. Много силно, удря те в петите, но пък с една приятна шоколадова нотка. Мммммм.

След като си взехме кафето, аз естествено се полях върху бялата си тениска, продължихме към следващата лодка, около която имаше други лодки и хората в тях лакомо хапваха супа. Попитаха ни каква супа искаме, казахме, че искаме с пилешко и поне според мен, това беше най-вкусната супа в цял Виетнам. Но може и да беше заради това, че я хапвахме по средата на Меконг.

Имахме и възможността да опитаме някои местни сладки, купени от друга лодка, както и да се качим на лодка, на която продаваха само ананаси.

Лесно се познава какво се продава на лодките, тъй като на едни дълги пръти закачат продукта, който продават и така се вижда от стотици метри. Интересно беше и да видим как хората живеят на тези лодки – имат си телевизори, печки и т.н. Но определено не е живот-мечта.

За разлика от тура, който ни организира Сюзън – нямаше никакви други хора с нас и да – трябваше да си платим, но си заслужаваше всеки донг и определено повече от всякакви организирани турове по Меконг. Накрая за разкош отидохме да видим и как се правят оризовите листа за гой куон (рулца от оризова хартия, с различни пълнежи, но най-често вермичели, разни тревици и някакво месо), посетихме и плодова градина, където видяхме различните плодове от региона – тези две места си бяха като на стандартна туристическа програма, но изживяването по Меконг само с местни – беше неописуемо. Срещнахме и група дечица от детска градина, които бяха невероятно сладки и изобщо не слушаха обясненията на преподавателките си, а само ни махаха.

На това място искам специално да благодаря на Сюзън за всичко, което направи за нас. Подслони ни, баба и буквално ми спаси екскурзията във Виетнам, а в крайна сметка ни организира и невероятен тур по Меконг. Сюзън организира индивидуални турове, така че не се колебайте да се свържете с нея, ако искате тур, който е различен от туровете тип „10 долара и 50 човека в автобуса“.

За контакти с нея:

https://www.facebook.com/Canthotouring/

Както винаги, добавяме и видеото ни от Виетнам.