Сигурно няма смисъл да обяснявам, че закуската не беше по-впечатляваща от вечерята, но все пак не тръгнахме гладни. Всичко това беше без значение, защото днес ни чакаше доста път, но и поредният национален парк-мечта – Амбосели.

До там за съжаление бяха близо 7 часа път, като минавахме през някаква планина и покрай Найроби. Планината си е за история сама по себе си. Първо пейзажът беше съвсем различен от този в долините. Хората и къщите им изглеждаха малко по-богати. Второ – като чуя сафари и Кения, Африка или нещо подобно и си представям едни жеги, едни чудесии. Такива ни бяха и дрехите. Леки, летни дрешки. Супер. Ама по тези чукари беше 14-15 градуса. Какъв студ брахме насред Африка, не е истина. Минахме през планината и наближихме Найроби. Ерик беше решил отново да спести и ни пита дали не искаме сестра му да ни сготви чапати и да обядваме у тях. Отказахме му и му казахме, че предпочитаме да обядваме по-късно по пътя, както беше първоначалния план (и за което си бяхме платили). Веднага си пролича, че настроението му се поразвали, но не каза нищо. Около 1 час след Найроби спряхме за обяд в крайпътно заведение, в което пак ни пльоскаха яденето с големия черпак, но този път поне в керамични чинии. Ерик не спря да ни повтаря колко скъп е тук обядът, при което Меги не издържа и му каза, че няма какво да се притеснява, понеже ние сме си го платили така или иначе. Системата беше просто следната – Ерик е подизпълнител, който получава от Терминал Турс пари в брой и трябва да плаща навсякъде всичко. И съответно каквото спестеше, щеше да е за него. Както и да е, хапването беше вкусно и с пълни кореми направихме по една дрямка в бялата ракета, докато стигнем лагера в Амбосели.

Кибо Сафари Камп, Амбосели

В ранния следобед пристигнахме в Кибо Сафари Камп, който се намира на 2 минути от входа на Амбосели. Гледка към Килиманджаро – никаква, прекалено много облаци имаше, ама отсега да кажа – това беше най-хубавият лагер, в който сме били. Не само в Кения, ами и през останалите ни нощувки в различни лагери по света. Входът е като от филма „Джурасик Парк“, както и самата рецепция. Оправихме набързо документите и ни заведоха до палатката ни. Ама каква палатка – само банята беше разделена на три помещения – тоалетна, душ и мини стаичка с мивка и огледало. А от душа тече топла вода. Ама вряла братко, като исландски гейзер. Пред палатката имаше страхотна веранда с масичка и столчета. А вътре – магическо. В лагера има и басейн, който обаче така и не използвахме, поради доста препълнения ни график.

Докато се усетим и се беше стъмнило, Меги си пусна един душ, след нея и аз. Излизам от банята и я гледам как обикаля с фенерчето пред палатката.
„Какво търсиш с това фенерче, обиците ли си загуби?“ – питам я аз.
„Змията бе, какви обици“
„Каква змия бе, бъзикаш ли се?“ – тук вече се бях попритеснил.
„Абе тихо, че ще избяга. Една малка змиичка има тука“ – И продължи да си я търси.
Сега, аз знам, че една змия друга няма да нападне, обаче за своето здраве си се притесних. Все пак по тези географски ширини кой знае какви зверове обикалят. Та отидох до рецепцията и им обясних, че имаме змия на балкона. Позамислих се малко и вече по-спокойно им обясних, че са две и едната преследва другата с фенерче. Аз едната си я знам, ама другата ме притеснява. Рецепционистката реагира светкавично и след като си написа всички съобщения и си актуализира статуса във Фейсбук и си довърши грима, извика чистачката, колежката си от магазина за сувенири и двама масаи. С така събраната армия се отправихме към палатката ни, въоръжени с лампите на телефоните ни и една метла. Продавачката, магазинерката и чистачката рипнаха напред, а пък ние с масаите нали сме по-мързеливи, малко изостанахме. Пък и за по-сигурно. Тъкмо щяхме да стигнем палатката ни, когато от верандата с бясна скорост покрай нас минаха продавачката, чистачката и магазинерката. Не съм много сигурен, но ми се стори, че чистачката е яхнала метлата. Та след цялата тази какофония хвърчи змията и едва се вижда (тя беше 2 педи змиичка, колкото 1 спагет дебела) и след змията – Меги с фенерчето. Масаите ме погледнаха и единия ми каза „Хакуна Матата“. Та после се оказа, че тази змия била май доста отровна, ама иначе гледала да избягва хората.
След като приключихме историята със змията, решихме да отидем на вечеря. Вече целият лагер знаеше за Меги – Змиеукротителката, та затова и това, което стана в ресторанта май доста ги изненада. Първо да кажа, че в ресторанта беше невероятно, само от пиле мляко дето нямаше. То храна, то чудо. Сядаме ние на масата, имаме си собствен сервитьор – абе по принцип не сме по луксозните места, ама тук определено се почувствах приятно. Аз да, ама Меги – не. Имаше един голям проблем. Ресторантът беше открит и само с покрив. А наоколо имаше страшно много буболечки, които могат да се опишат като хвърчащи хлебарки. И светлината от ресторанта ги привличаше. Та сега летяха около главите ни и често падаха по земята (свършваше им горивото сигурно). Та в момента, в който Меги видя първата такава буболечка-стръвница, полетя отново, но този път в обратната посока. Всички от персонала я гледаха смутено, а накрая сервитьорът ни се престраши и дойде при нас, за да попита: „Извинете, ама всички разказват как сте гонела отровната змия днес, а сега бягате от буболечките. Вярна ли е историята със змията?“ Направо се пукнахме от смях, ама му обяснихме, че Меги не я е страх от влечуги, но изпитва голям страх от буболечки.

Както и да е, пихме по една бира на бара, погледахме малко масайски скоци около огъня (доста туристическо) и легнахме да спим. Сънят ми обаче на трая дълго, тъй като в 5:30 бях събуден от виковете на Меги: „Бързо, бързо, слънцето изгрява и връхчето се вижда“. Ако сте чели разказите ни за Малдивите, знаете, че за мен това си е стандартно събуждане. Обаче и този път си заслужаваше. Килиманджаро се беше открил пред нас с цялата си красота – с бялата си шапка, с няколко акации пред него, абе като по Дискавъри. След като доволно се нащракахме, отидохме да закусим. Този път нямаше буболечки.

По средата на закуската с тежки стъпки се появи и Ерик и с особено нежелание ни каза, че след малко тръгваме, ако сме готови. Решихме обаче да не си даваме зор, понеже така или иначе всеки ден чакахме Ерик. Все пак след като си изпихме кафето, потеглихме към входа на парка, който се намира на около 2 минути с кола от лагера Кибо. Ерик плати набързо входната такса и влезнахме в парка. Още от самото му начало се виждаше добре познатият мотив на Килиманджаро с няколко акации пред него. Изключително красиво. Представих си как на следващия ден идваме по изгрев и снимаме тази красота.

Не след дълго се появиха и първите животни – зебри, разни маймунки и т.н.

Пейзажът започна да се променя и изведнъж пред нас се откриха огромни зелени поля. Когато се вгледахме по-добре, видяхме, че това всъщност са заблатени местности, а сред тях е пълно със слонове. Цели семейства – малки и големи. Никога не бях виждал толкова слонове на едно място. Определено Амбосели си струваше дългия път, който бихме. Красота и спокойствие, ние прави в буса и се наслаждаваме на слончетата, някои от които са наистина на една ръка разстояние.

Ерик не обръщаше особено внимание на флората и фауната, тъй като беше зает с телефона си и само от време на време поглеждаше пътя, за да не отидем в блатата. За малко да не забележи и огромен мъжки слон, който си се разхождаше по пътя, на около 50 метра пред нас. Видя го де и спря, като продължи да си играе с телефона и ни чакаше да се наснимаме. Слонът, моят приятел. Моят приятел ли?? Както си стоеше, бавно пое към нас, като си разпери ушите като сателитни антени.

Тоя момент го бях гледал по Дискавъри и там слонът разпери ушите пред един лъв. Е, историята не свърши добре за лъва. Обаче ние снимаме. След още секунда или две (мен ми се сториха години) слонът вече беше на около 30-35 метра от нас и както вървеше бавно, изведнъж се затича, разпъна този ми ти хобот и като затромпетира като Луис Армстронг… За първи път в живота си виждах две неща да се движат така бързо – слон и шофьорът ни Ерик. Вторият метна телефона, извика нещо и не знам как изобщо уцели задната скорост от бързане. По реакциите му разбрах, че не е очарован от музикалните умения и близостта на слона, та набързо викнах на Меги: „Сядай“ и в следващия момент бях на пода на буса. Не съм предполагал, че и бусът ни ускорява толкова бързо. След като се дръпнахме на подобаваща дистанция, слонът спря и обърна отново към тресавищата, а ние и тримата треперехме и говорехме един през друг. В последствие Илиан Шопов ми каза, че това е само фалшива атака, ама в момента ми се стори изключително истинска.
След като не ни утрепа слонът, продължихме през парка, като пейзажът леко се промени и пред нас се показа едно езеро, пълно с фламинго. Имаше много от тези красиви птици, но след Накуру, те вече не ни впечатлиха толкова. Доста по-впечатляващ беше един питон, който се погрижи популацията на фламинго да намалее с едно.

Малко преди обяд стигнахме до едно връхче, под което имаше тоалетни, а на върху му имаше площадка за наблюдение на парка. Посетихме тоалетната и Ерик ни каза да се разходим, колкото искаме, а той ще ни чака в буса. Ама как да се разходим, колкото искаме? Намирахме се в национален парк с много диви животни наоколо. Ама шофьорът ни посочи баира и недвусмислено ни показа, че в следващите 25-30 минути не му е до нас. Качихме се на върха и от там наистина се откри невероятна гледка, но още по-невероятни бяха гадните мухи, които летяха около нас. Благодарение на репелентите не кацаха по нас, но все пак си бяха неприятни. Но пък гледката наистина си струваше.

След толкова много гледки, посъбрахме малко умора и решихме да се приберем в лагера. По пътя видяхме едни срамежливи лъвове, които очевидно ги беше страх от нас. Като цяло лъвовете в Амбосели май не бяха толкова свикнали с хората.

Почти на изхода видяхме и стадо слонове, които си отиваха към мястото за нощуване, та успяхме да щракнем една от известните снимки – Килиманджаро със слонове.

Масаите

Прибрахме се от сафарито в ранния следобед и първоначално планирахме да разпуснем малко на басейна. Един вид да си наквасим морните тела след толкова време из африканските пущинаци. Еми размина ни се. Когато Ерик ни свали в лагера, там стояха двама масаи, които го играеха охрана или нещо подобно. Заговорихме се за живота им и как селото им е насред животните и слоновете примерно са вечер близо до селото им.

Очевидно бяхме показали голям интерес към тях и селото им, та единия ни каза: – „Ама вие защо не дойдете на гости в нашето село?“.
Ние веднага: – „Ама сега ли?“.
А той: – „Да, ние после ще ви придружим до лагера, ама трябва да се обадите на рецепцията, че сте с нас, за да не се притесняват“
Викам си на акъла (колкото и да е малко): „ Пък кой и защо ще се притеснява?“. Ама имало кой и имало защо. За да няма недоразумения, уточнихме, че не искаме да ни водят в бизнес селото си за по 20 долара на човек, понеже сме били вече в такова. Масаите потвърдиха, че ще ни водят в селото, в което живеят с жените и децата.
Както ни посъветваха масаите, се обадихме на рецепцията, Меги метна носията и отидохме при нашите хора. На изхода ни направи впечатление, че пише да не се излиза, понеже има диви животни, ама нали сме с масаите. Пък те отново въоръжени с пръчки. Т.е. няма страшно.

Според масаите, селото им беше на 5 минути. Вървяхме поне 40 минути из саваната, като се оглеждахме като гърмяни зайци, а тези ми ти кльощави масаи като рипнаха, едва ги стигахме.

По едно време Меги вече едва дишаше от тичкане, та намалих и им викнах да ни чакат. Абе голям страх брахме да не ни оставят. По пътя срещнахме бащата на един от масаите, който не говореше английски, но пък беше изключително дружелюбен и ни запрегръща и зацелува, все едно бяхме негови деца. Нещо плямпаше и на масайски, ама като не го разбирахме, само му махахме.
След като ни се протриха петите от ходене, все пак стигнахме до селото. Което бяха няколко кирпичени колибки по средата на саваната, оградени с плет.

Като ни видяха, децата наскачаха около нас и ни гледаха с любопитство. Най-голям интерес, както винаги в този край на света, предизвикваха космите по краката и ръцете ми, понеже масаите са гладки като бебешки дупета. Изведнъж наскачаха и жените, като всяка изкара по една торба със сувенири, но нашите масаи набързо ги скастриха и им обясниха, че не сме туристи и няма да пазаруваме. Ама ние тайно си взехме няколко неща. Та след като ни разходиха из селото – около 3 минути, седнахме на една черга и единият масай донесе нещо, което определи като чай. На външен вид изглеждаше като разтворено „3 в 1″, на вкус не мога да кажа, понеже малко не се престрашихме, а само си докосвахме устните, правейки се, че пием. Като ги нямаше го изсипахме и казахме, че е било много вкусно. Добре, че не решиха да ни слагат още. В приказки и „чай“ времето си напредна и скоро щеше да почва да се стъмва, та затова масаите ни казаха, че трябва да тръгваме обратно към нашия лагер, понеже не е безопасно да вървим по тъмно. Причината беше, че между нашия лагер и тяхното село беше основния път на слоновете, които вечер се местеха за нощувка. И определено не искате да срещате семейство слонове по средата на африканската савана. Та ударихме една бодра крачка, по пътя към лагера видяхме и двама малчугани (на около 4-5 годинки), които прибираха голямо стадо крави към селото.

Точно преди да залезе слънцето стигнахме лагера, а масаите тръгнаха обратно към селото си, като ни обясниха, че тях не ги е страх в тъмното, понеже познават добре саваната. Ние пък набързо се изкъпахме, вечеряхме и погледахме отново масайски танци, след което легнахме, защото за следващия ден имахме големи планове – да станем преди изгрев и да влезем в Амбосели, като хванем слоновете на фона на Килиманджаро при изгрев. Невероятен план, ако не беше Ерик …

На следващия ден станахме преди изгрев, точно по план. Облякохме се набързо и като по чудо, Ерик ни чакаше. Качихме се в джипа и потеглихме към входа на националния парк. На входа Ерик слезе, за да покаже билетите, ние вдигнахме покрива и бяхме готови за снимки. Забелязахме обаче, че Ерик дискутира доста дълго и в един момент дойде и ни каза, че не ни пускат, понеже билетите не са валидни вече. Обясних му обаче, че ние сме си платили и така е по програма. Ерик се върна при рейнджъра и след кратък разговор го доведе при нас. При което рейнджърът ни обясни, че билетът ни е за 24 часа и ако искаме да влезем пак, трябва да платим нов билет. Естествено съвсем културно благодарих на рейнджъра и казах на Ерик, че ние сме си платили затова, при което той пак тръгна да ми води рейнджъра. В този момент вече не перде, ами направо щората ми падна и му казах просто да кара обратно към лагера, за да закусим. И без това се разправяхме около час и слънцето се беше вдигнало, та изобщо нямаше да хванем слонове на изгрев или каквото и да е на изгрев. Потеглихме към лагера и Ерик се успокои и беше доволен, че току що е спестил едни 120 долара за вход в националния парк. Ние си закусихме и съвсем бавно и спокойно си изпихме сутрешното кафенце. През това време аз писах на Нелсон какво се е случило и той очевидно беше подпалил телефона на Ерик, който търчеше из лагера и ни търсеше. Когато ни намери, ни каза, че все пак ще ходим в националния парк и да се качваме на джипа. Обясних му, че вече няма смисъл, тъй като сме изпуснали изгрева и че може да потегляме към Найроби. Така и направихме и тук искам специално да похваля Нелсон и Деби (която вече не работи с него) за професионализма. Още на входа на Найроби ни посрещнаха, обядвахме и ни върнаха 120 долара, тъй като не влезнахме в националния парк Амбосели на заминаване. На Ерик му четоха сериозно конско и после потеглихме към вилата, в която щяхме да прекараме една вечер в Найроби. С това нашите сафари приключения в Кения завършиха, като Нелсон определено спаси обещанието си и това пътуване ще остане като преживяване за цял живот. И то в изцяло положителен смисъл, въпреки усилията на Ерик. Оставаха ни един ден и една нощ в Найроби, през които нямаше какво да се обърка …

Полезна информация и линкове:

Кибо Сафари Камп – невероятен комплекс. Точно на входа на национален парк Амбосели. Обслужването беше на много високо ниво и палатките бяха изключително комфортни и чисти. Цените на напитките в самия камп бяха малко по-скъпи от на другите места

А ето и клипът от кенийското ни приключение: