6:30 – алармата на Меги звъни. Разтърквам очи, протягам се и ставам, за да спра моята аларма, преди да е звъннала. Поглеждам телефона 7:30 е. Изключвам алармата и… Моляяяяя? 7:30? В 8 ще ни вземат. Сверяваме часовниците и се оказва, че нещо сме сбъркали с часа. Та имахме 30 минути, за да се оправим, да си съберем багажа и да закусим и да потегляме към Масай Мара. Някак успяхме, единствено не успях да опитам от всички вкусотии, които предлагаха на закуска в хотела.

В 8:00, типично по немски, бяхме на рецепцията. Един по един идват разни шофьори с джиповете си, взимаха туристи, само нас никой не ни взимаше. Не че беше нещо ново за нас де. И така цели 3 минути. Няма грешка, 3 минути, а не 30. Очевидно сме свикнали прекалено много на немската точност. Дали пък Нелсън все пак няма да ни остави да си изгнием в Найроби?

Мислехме вече как да си организираме сафари на място с друга фирма. В 8:03 обаче двама мъже попитаха за нас на рецепцията. Нелсън и Ерик. Никога не бяхме виждали Нелсън, така че нямаше как да знаем дали е той. Ама така се представи. Ерик пък щеше да е шофьорът ни за следващите 7 дни. Набързо се запознахме, грабнаха ни багажа и се понесохме по улиците на Найроби, за да отидем до офиса на Терминал Турс. Сега, тази част не е за плашливи хора. Заведоха ни до една сграда, влезнахме в нея и вътре бяхме само аз, Меги, Нелсън и още някакви непознати хора. Страшничко ми изглеждаше, а и имахме сериозно количество пари в брой, тъй като щяхме да си плащаме на място. Обаче всичко мина добре и нямаше никакви проблеми – разплатихме се, слезнахме при Ерик, който беше останал да ни чака при буса и метнахме багажа. Току що бяхме дали 2600 долара и сега се качваме при някакъв непознат човек, който щеше да ни закара незнайно къде.

Бавно потеглихме по улиците на Найроби. Бяхме само аз и Меги в буса, за това можехме да си избираме най-хубавите места за гледане през прозореца. А пред нас се редуваха чудни гледки – скъпи и големи къщи, после бараки от тенекия, хора вървят по улиците и продават разни неща. Някои си готвеха директно на улицата. По нещото, подобно на магистрала, се разхождаха пешеходци. По едно време стана задръстване и в двулентово платно караха четири коли една до друга. Ерик реши, че ние ще ги изпреварим през нивата, която беше встрани от пътя. В нивата пък нас ни изпревари камион, а срещу нас, в насрещното на нивата ни, караше друг камион. Изобщо ако може да минете без да шофирате лично в Кения, направете го!

Имах чувството, че карахме 100 километра в Найроби, но Ерик ни обясни, че не всичко е Найроби. Първо било някакво предградие, после някакво малко градче. Ама граница между тях нямаше. И хората си щъкаха навсякъде по магистралата. След известно време обаче пейзажът се смени и интересно защо, но много ми заприлича на България. Все едно бях някъде из Тракия – едни необятни поля, а в далечината – планини.

Great Rift Valley (Голямата разломна долина)

След още малко пътуване, стигнахме следващата цел Great Rift Valley – Голямата разломна долина. Тук спират почти всички сафарита, като ползите са две.

Първо – гледката е невероятна.

Второ – шофьорът ви води до магазинчето на неговите хора, където ще се опитат да ви продадат скъпи и прескъпи сувенири. Същите ще намерите във всяко масайско село и с пазарене ще ги получите на една трета от цената в тези магазини. Но пък тук е интересно да ги видите в големите им магазини, събрани на едно място, за да знаете после какво искате и търсите.

Нарок

След Great Rift Valley продължихме към следващата спирка – Нарок. Нарок е общински град, в който щяхме да обядваме. По пътя към Нарок видяхме много маймуни, които необезпокоявано си обикаляха по улицата, като Меги пищеше от радост всеки път, когато ги видеше, а Ерик се стряскаше при всеки неин крясък и набиваше рязко спирачки. В Нарок пристигнахме около обяд и въпреки, че не бяхме гладни, решихме да се възползваме от обяда, който беше включен в пътуването ни. Ерик спря в някакво задно дворче и ни заведе в заведението, което приличаше на ученическите столове от детството ми. Пластмасови столчета и мушами на квадратчета на масата. Храната се взимаше точно като от ученически стол – нареждам се на опашка при една леля, която с премерено движение загребваше яденето от един казан и като гюлехвъргач на олимпийски игри го пляскаше в крива метална паница. Повечето туристи го гледаха с отвращение, слагаха си малко ориз за гарнитура и подминаваха мълчаливо. Моето момиче, понеже е възпитано, не показа, че не и харесва манджата (изобщо не яде манджи), а дори поздрави жената с „Джамдо! Хабари?“ (Здравей! Как си?). Лелката толкова се зарадва, че я заговорихме на суахили, че грейна като второ слънце. „Мзури!“ (Добре!) отговори тя и от радост пльосна още един черпак в чинията на Меги. Тъй като Меги не яде манджата, а само ориза, малко зеленчуци и едно печено месо, аз трябваше да изям три порции от манджата. А тя пък беше невероятно вкусна, но и доста люта. Но наистина такава вкусотия беше, че излапах трите порции без проблем.

След като заманджихме в Нарок, продължихме по пътя към Масай Мара. Реално, като километри разстоянието е малко, но понеже пътят е черен, се минава бавно. А и както каза Ерик, получихме безплатен африкански масаж. Доста си се подрусахме. По пътя към Масай Мара и по-точно селцето Талек, в което щяхме да нощуваме, се редуваха малки селца, хората си щукаха напред-назад по „улицата“. 3-4-годишни деца, сякаш вчера проходили, играеха ролята на пастири и разхождаха стада с кози. Между селата се мотаха крави, зебри, антилопи. Зебри, антилопи? Аха, оказа се, че зебрите там си се виждат, както овцете в България – просто си пасат край пътя. Даже в Кения има повече зебри покрай пътя, отколкото овце в България. Няколко жирафа също пресякоха пътя ни. Всеки, който е чел разказите ни, знае, че най-късно тук Меги вече е проглушила ушите ми, както и тези на Ерик. Радваше се като малко дете на тези грациозни животни. След около 2 часа, т.е. към 16:00 часа стигнахме Талек, което е малко селце на входа на национален парк Масай Мара. Тъй като времето беше напреднало, Ерик предложи директно да влезем в Масай Мара, за да направим следобеден гейм драйв и после да се настаним в лагера. Разбира се веднага се съгласихме.

Масай Мара

Отидохме на входа на националния парк, Ерик плати таксите и вдигнахме покрива на буса. Беше невероятно, понеже чувството е все едно сме извън буса, при животните. Още с влизането в Масай Мара, осъзнахме, че зебрите, които сме видели преди това в селата, са били една нищожно малка част. От двете ни страни беше пълно със зебри, най-различни антилопи и страшно много птички. Ерик нещо се омота с радиостанцията, обаче пък късметът беше с него и след около 20 минути видяхме до едни храсталаци група лъвове, които доубиваха голям, черен бивол. Меги естествено изпадна в екстаз от близостта на лъвовете и им се радваше безумно много, до момента, в който един мъжки лъв не реши да мине съвсем близо зад буса ни и тя помисли, че иска да скочи вътре. Оказа се, че лъвът не проявява никакъв интерес към нас и просто е решил да полегне до буса ни, на около една ръка разстояние от нас.

След като запяхме около час лъвовете, докато се хранят, стана време да се прибираме към лагера. Наближаваше 18:30, а и освен това беше започнало да вали леко, което доведе до това, че бусът ни се завъртя в калта, докато пътувахме обратно към входа. Ерик се стресна много, но се опита да се направи на хладнокръвен и каза: „Спокойно, 4х4 е, няма как да се завърти или нещо такова.“ – И това около 20 секунди след като се беше завъртял.

Крокодил Камп

След тази случка нямаше други произшествия, излязохме от парка и отидохме в лагера си. Първо не можахме да го намерим, но с питане всичко се намира. В това отношение Ерик беше доста горделив и никога не искаше да питаме. Предпочиташе да обикаля 100 часа, вместо да попита за пътя.

След като пристигнахме в лагера, ни заведоха в ресторанта, който е едновременно и рецепция. Записаха ни данните и тъкмо щяха да ни водят към палатката ни, когато се появи Боб Марли на Кения. Някакъв раста мен изскочи пред нас и хилейки се почна да ни пита как сме, откъде сме, какво правим и т.н. След като 2 минути се чудехме какво иска от нас, този невероятен персонаж изръси, че ще е готвачът ни и ни попита какво искаме за вечеря. Меги му каза, че хапва всичко, стига да не е пържено и той й обеща да й направи нещо, което не е пържено, след което ни заведе до палатката.

Палатките в Крокодил Камп са чудни – намират се на брега на река Талек, като са оградени от националния парк и самата река само с една тънка телена ограда. Иначе самите палатки се състоят от веранда, стая и баня с тоалетна. Доста комфортни като за палатка, същевременно не предлагат лукса на палатките ни от Мароко. За сметката на това от верандата можехме да наблюдаваме животните, които вечер идваха до реката – жирафи, антилопи, зебри. Настанихме се в палатката, пуснахме си душ (нямаше топла вода) и се отправихме за вечеря.

В ресторанта за нас беше подготвена масата ни, на която щяхме да вечеряме с шофьора ни Ерик. Седнахме, а до нас дойде момчето, което преди това ни беше записало данните на рецепцията. Оказа се, че освен рецепционист е и сервитьор. Тъкмо щеше да ни обяснява каква ще е вечерята, когато готвачът му се скара и го привика при себе си. Сервитьорът отиде при него, полафиха си 20 секунди, при което готвачът му метна през лявата ръка една кърпа за бърсане на масите и го изпрати обратно при нас. Така пременен, с бяла – да де, шарена кърпа през ръка, нашият човек се изпъна като струна (очевидно трябваше да имитира сервитьор в изискан френски ресторант), нареди на всеки от нас по 3 вилици и 3 ножа от всеки край на чинията (еднакво големи прибори, ама поне имаха желание за някакъв етикет) и изрецитира тристепенното меню, което щяхме да получим (бяхме единствените в лагера, та затова се бяха отказали от бюфета). Започнахме със супата, а след нея дойде и риба с гарнитура. Моята беше пържена, но готвачът специално дойде, за да сервира на Меги нейната и грейнал от радост се похвали, че както му е казала, не е пържена. Беше панирана! Важното е, че бяха големи сладури всички и много се стараеха.

След вечеря, решихме просто да отидем в палатката и да си стоим на верандата. То пък беше пълно с някакви огромни насекоми, ама всички бягаха от нас поне (да живеят DEET-а и Icaridin-a). Тъй като вече нищо не се виждаше към реката, решихме да разгледаме снимките от деня и да си лягаме. Някъде посред нощ Меги ме събуди стресната и ми каза, че някой се кикоти отвън. Заслушах се, наистина се чуваха някакви звуци като смях и то съвсем близо до палатката ни. Решихме да проверим какво е, излезнахме и нещо изшумя пред нас. Меги светна нещото в очите, а то изпищя супер стреснато. Оказа се, че е масая-пазач, който обикаля вечер из лагера. Попитахме го той ли се е смял, а той ни каза: „No, don’t worry, the hyena was here“ и ни посочи на 5 метра пред него. Това естествено не успокои много Меги, но пък след първата нощ свикнахме на звуците на дивите животни.

За да не ви е скучно, няма да ви разказвам как всеки ден сме закусвали, вечеряли и т.н., а ще разкажа за животинките, които видяхме из парка. Единственото интересно със закуските е, че на първата закуска покрай нас прехвърчаха няколко бабуина, Меги тръгна да ги гони, после изведнъж побягна обратно, понеже май се сети за случката с маймуните в Мароко.
Доста по-интересни от закуските бяха обядите ни. От ресторанта ни бяха приготвили сухи пакети, ама идея си нямахме къде ще обядваме. На втория ден, както си карахме, Ерик реши да спре под едно дърво, огледа се наоколо и каза “Хубаво място, тук ще обядваме”. А то наоколо зебри, антилопи, жирафи се разхождат, малко преди това бяхме видели и хиени. Ама седнахме под дървото и Ерик почна да си похапва вкусно, вкусно. А ние с Меги се оглеждаме като гърмяни зайци. По едно време той взе, че дори и задряма, ние вече съвсем подскачахме при всеки шум. Е на втория ден бяхме свикнали и не ни беше толкова страх, ама първия ден голямо шубе си беше.

Естествено най-интересната част от посещението на Масай Мара бяха животните. Затова бяхме отишли все пак. Дали беше късмет на начинаещия или просто си е така пълно с животни, но за 3 дни в Масай Мара видяхме всичко възможно, без носорог. Не мога да отрека, че Ерик беше доста нахален и винаги се набутваше на най-хубавите позиции. Е, понякога не виждаше някои животни, като когато карахме 30-40 секунди зад мъжки жираф, а той не го видя и добре че Меги му каза, че иска да го снима. За сметка на това, въпреки че е забранено, слезнахме от джипа и се разхождахме при жирафа и малко наоколо. През цялото време гледахме жирафа, с надеждата, че ако има хищници, той ще ги види от високото и ще реагира.

Имахме удоволствието да видим как гепард ловува и как в последстжие ято лешояди го изгони и му взе плячката. Освен това видяхме и други пет гепарда, похапващи антилопа гну.
Един от много интересните моменти беше, когато намерихме леопард, който се беше качил на едно дърво. Чудехме се какво прави, а се оказа, че отдолу го дебне лъвица у го чака да го схруска. След около 3 часа минахме пак и двамата се бяха още там – леопардът на дървото, лъвицата под него.

Видяхме страшно много лъвове, антилопи, газели (нищо общо с разни песни), зебра. Пак повтарям – не знам как е по време на голямата миграция, ама ноември беше пълно с животни. Буквално навсякъде.
Видяхме мама-жираф с малкото и.
Видяхме също и биволи, които изглеждаха изключително кротки. Чак ни беше трудно да си представим, че са едни от най-опасните животни в Африка.
Изключително много се зарадвахме и на слоновете и особено на една слоница с малкото и. Доближихме ги доста, но тя ни гледаше съвсем кротко, като просто наблюдаваше да не доближаваме малкото слонче. То за сметка на това доста се беше превъзбудило и тропаше с крак, разпери уши и започна да тромпетира с хобота. Ама майка му го шамароса и си заминаха по пътя.
Не пропуснахме да отидем и до прочутата река Мара и въпреки, че не беше периодът на голямата миграция, там също имаше страшно много животни. Видяхме хипопотами и крокодили да се препичат на слънце. Честно казано  представях си река Мара по-голяма, но то май само пресичането на реката от животните е драматично заради отвесните брегове, а не толкова заради дълбочината на реката.
За съжаление не могат да се опишат всички прекрасни животни и емоциите, които изпитахме с тях. Затова пускам няколко снимки, за да се порадвате на красотата на дивата природа.

Екскурзия „Масайско Село“

За завършек на престоя ни в Крокодил Кемп в Масай Мара, ще споделя и за посещението ни на масайско село в Талек. От хотела ни предложиха да посетим масайско село, за да се запознаем с културата и начина на живот на масаите. Посещението струва 20 долара на човек, като парите отиват за масайската общност, в което нямам съмнение, понеже вече имам изградено мнение за масаите, като за доста честни хора. Обаче самото посещение е изключително туристическо мероприятие, ако вече сте били в Африка и сте се срещали с масаи. Ако ви е първи път, все пак го препоръчвам, понеже ще ви е доста интересно. Масаите реално имат така нареченето бизнес село, в което се водят туристите, а освен това и реално село, в което наистина живеят. Заведоха ни в селото, разказаха ни някакви истории и решиха да ме вкарат във филма, като ми обясниха, че е голяма чест да се надскачаме и че който скочил най-високо, впечатлявал селото и така печелил жени и разни други такива щуротии. Понеже не бях много сигурен коя жена печели този, който скочи най-високо и да не би да става дума за моята жена, реших да се понапъна. Вдигнах гащите като Шишо Бакшишо, плюх си на петите и да видиш “Белите не могат да скачат 2”. Ама и пусти масаичета, много скачаха и те. Все пак ме признаха за голям скачач и си запазих жената. Друга жена не спечелих, нито крави, така че май нещо ме метнаха, ама да са живи и здрави.

След това ни заведоха до една от къщите и ни обясняваха как се строят, ама как да им кажа, че 8 месеца преди това бях помагал при строежа на такава къща в Танзания. Естествено накрая направиха импровизирано пазарче, където местните жени продаваха разни неща, направени от тях, както и откровено китайски сувенири. Харесахме си няколко неща и като почна един пазарлък.
Аз: Колко искаш?
Масай: 10 000 шилинга
Аз: 3 000
Масай:  7 000
Аз: 4 000
Масай: 7 000
Аз: Е не може така, ти не можеш два пъти да казваш една и съща цена, трябва да намалиш. Не можеш да ме метнеш, ние сме го измислили пазаренето.
Масаи: А да, прав си. Добре 5 000 ок ли е?
И се срещнахме на 5000 шилинга, като и двамата бяхме доволни.
Решихме да направим и малко културен обмен в рамките на инициативата ни “Една българка около света” и понеже така или иначе бяхме с носиите си, събрахме масаите и им казахме, че сега ще им покажем и нашите танци. Най-лесното естествено е правото хоро. Меги подхвана хорото насред калта и кравешките акота (така е в селото им, какво да се прави), а масаите умираха от смях. Все пак двама от тях се престрашиха и се хванаха на хорото. След което още двама и още и още и така в един момент цялото село се беше хванало на хорото. Щеше да стане хубаво хоро и хората дори уцелваха стъпките (някои по-добре от мен), ама някаква местна мадама реши, че тя ще застане отпред и ще води и стана една – не е за описване. Всеки ходеше, където си иска, джапахме в кравешките акота, абе бяхме трудни за рисуване просто. Добре че не си осрахме (буквално) носиите.

С това всъщност приключи и престоят ни в Масай Мара. Време беше да продължим африканското си пътешествие с езерата Найваша и Накуру.

Полезни линкове:
Крокодил Кемп (Crocodile Camp) –  страхотен лагер на 2 крачки от входа на националния парк Масай Мара. Разумни цени и на нощувките и на напитките в лагера (бира Тускер е 2 долара). Палатките предлагат всички удобства, имат шофьори с джипове, храната е чудна. Мога да ги препоръчам на всеки.

А ето и клипът от кенийското ни приключение: