Последната част от разказа ни за Дубай ще съчетае 2 дни в един, за прегледност. Сбит преразказ, както се казва. Вече няма да ви разказваме за закуските ни, понеже ще се ошишкате само от четене.

Мединат Джумейра, Дубай

Както винаги се събудихме и направихме онова нещо, за което вече няма да разказвам (със “з” започва и завършва на “акуска”). Решихме да поизбегнем тълпите и да започнем от Мединат Джумейра. Малко тъпо, понеже като избегнем тълпите на самото място, хващаме тълпите от работещи индийци в метрото. Днес и абая и кандура нямахме, та трябваше да се поблъскаме в метрото. Меги все пак имаше предимството да се вози в женската секция, където беше доста по-широко. Мединат Джумейра е интересно място, понеже има някакви канали, по които могат да ви разходят с лодчица. Изключително приятно е, а освен това се открива и страхотна гледка към Бурж Дубай.

Естествено счупихме копчето на фотоапарата от снимки, позяпахме по магазинчета и метнахме едно око и на ресторантите. Едни китайчета ни снимаха тайно (ама аз ги видях) и се кикотеха, което пък май накара половината народ да си помисли, че сме някакви известни личности и всички ни наснимаха. Исках да им взема някакви пари, обаче Меги ми каза да не се заяждам с хората и да си ходим. Ходихме си.

Марина Мол

След Мединат Джумейра се метнахме на метрото, за да отидем до Мол Марина. Планът беше да слезем на спирката Марина Мол и да хванем от там трамвайчето. Беше станало около 12 часа и видяхме, че за трамвайчето чакат страшно много хора, а освен това идва след 20 минути. Погледнах на Google maps (тоя Google 1000 пъти ме прецаква) и що да видя – ми той молът е на две крачки. Ние ли пък сме най-големите балами да чакаме на климатизирана спирка, за да се качим в климатизиран трамвай. Тръгваме пеша. Абсолютна тъпотия – да тръгнеш в Дубай, в 12 на обяд, да вървиш по улиците пеша до някакъв мол. Естествено изобщо не бяха 2 крачки, ами поне 20 минути. Сториха ми се като 200. Толкова някъде бяха и градусите навън. Нямахме естествено вода, ама то и да имахме, щеше да се е изпарила, а бутилката да се е стопила. Някъде в момента, когато Дубай беше започнал да нагрява слънцето, а не обратното, по дърветата висяха печени пилета, които преди това са били гълъби и малко преди сградите да започнат да се топят, стигнахме прословутия мол Марина. Естествено, когато влязохме, щяхме да колабираме, понеже вътре беше 18 градуса. Позяпахме малко – мол, като мол. Не знам какво им се шашкат всички на моловете (големият с аквариума беше впечатляващо голям наистина), за мен най-хубавото са Food court-овете де. Ама този в Марина Мол беше слаба ракия, доста малко заведения за хапване имаше. Все пак – беше обяд, бях гладен и седнахме да хапнем. Докато хапнем и пийнем кафенце, беше станало 2 часа. Какво по-хубаво да повторим упражнението от одеве и да се поразходим в най-силното слънце по марината. Навън познайте – нямаше никой освен нас. Като в онзи филм с Уил Смит и зомбитата. Обаче ние сме куражлии и си мятаме крачоли по марината – ще харесваме места за вечеря, пък и зяпаме яхтите. Аз бях сигурен, че няма смисъл да харесваме места за вечеря, понеже в тази жега едва ли щяхме да доживеем до вечерята. Та както си вървим и гледаме една бутка и вътре някаква леличка продава билети. Питахме я за какво продава билети – за водния автобус било. Можело да се отиде до Creek-а с него и да позяпаме от морето към Дубай. Ама ние Creek-a го бяхме минавали вече с местните гемии, та решихме да помислим, да се разходим и ако искаме, после да се повозим на водния икарус. И пак си вървим, зяпаме яхтите и т.н. На една яхта сладко похъркваха двама индийци, ама като ни видяха и скочиха. Индийците като ни видят, винаги скачат. Според мен се зарадваха, че не са единствени на планетата в това време. Оказа се, че искат да ни убедят да се возим на яхтата им. Заобясняваха ми, че в 4 имат други двама и за 60 долара на човек, ще ни врътнат 1 час из Марината и малко извън нея. Имало и безплатна вода. Хахаха, при 60 долара … супер безплатна вода. Обаче нещо ни се сториха много 60 долара на човек, а и имахме да се мотаме още 2 часа в жегите, което не беше оферта. Казах им, че няма как да чакаме 2 часа, пък и 60 долара са ни много и затова попитах дали може да ни дадат само безплатната вода. Те пък не схванаха шегата и взеха, че ни дадоха по една вода. Единият индиец, очевидно с по-добрия бизнес нюх, обаче ни гледа, гледа и изтърси: „Ами не искате ли тогава сега, за 60 долара общо, преди да е дошъл шефът“. “Шукран”, дето се вика по местен език. Че що да не се врътнем с яхта из квартала за 60 долара. Качихме се ние, дадоха ни още вода, питаха ни каква музика искаме и си легнахме отпред на яхтата. То слънцето пак ни бухаше в главите, ама понеже подухваше, не се усещаше толкова. Според мен това е и причината фурните да имат функция с вентилатор – за да не усеща пилето, че се пече. Първо да ви кажа – когато се записвате за такива екскурзии, гледайте да са поне 60 минути. 30 минути е само излизането и влизането в Марината. Та потеглихме ние, в ляво високи сгради, в дясно пак. По едно време едно виенско колело се появи. Разминахме се с няколко надуваеми лодки с туристи на тях, аз им помахах тежко, а пък Меги си танцуваше през цялото време.

Стигнахме до този хотел Атлантис – The Palm (където искахме да ходим с летящо влакче) и нашите хора спряха двигателите, като преди това насочиха яхтата така, че да може да се снимаме на фона на хотел Атлантис. Единият даже се изяви като фотограф (колко му беше крив хоризонтът…) и ни нащрака.

След това продължихме и до Бурж Дубай, където за късмет ни падна батерията на апарата, та се снимахме с телефона. След Бурж Дубай дадохме яко газ на яхтата и се прибрахме в пристанището, преди да дойде шефът им. Цялото удоволствие траеше около час и половина и беше приятно разнообразие.

След като се разходихме с яхтата из квартала на богатите вече беше около 4 следобед, нямаше и помен от захлаждане, та изпихме по едно кафенце в Марина Мол. Изобщо доста лежерен ден. Около 5:30-6:00 вече ни писна да пием кафе и решихме да изпълним мисията с търсенето на ресторант. Ресторант не си харесахме, но пък хванахме залеза и беше много красиво. След това се отправихме към острова, където е JBR Beach и където май живеят по-голяма част от европейците. Имаше доста заведения, магазини и т.н. Харесахме си да вечеряме в “Operation Falafel”, което малко прилича на заведение за бързо хранене, но храната  беше вкусна и на много достъпни цени.

Хотел Palace Downtown

Тъй като хапнахме относително рано, решихме да отдадем още веднъж нужното внимание на дубайските фонтани. Отидохме там, позяпахме ги поне два пъти и решихме да се поразходим още малко наоколо. Така, без да искаме, стигнахме до някакъв много интересен хотел, който все едно излизаше от филмите. Вътре постоянно влизаха разни скъпи коли. Та решихме и ние да се присъединим към купона и влезнахме. Естествено се понащракахме и направихме малко свободна обиколка из околността.

Плажът Jumeirah Public Beach

На следващия ден летяхме обратно към дома, но чак вечерта. Затова се възползвахме и отидохме на плаж. Избрахме плаж Jumeirah Public Beach понеже се стигаше удобно с метрото пък и имаше хубава гледка към Burj al Arab. Отидохме там, намерихме плажа, съблекалните и т.н. Ама каква среща на културите. На един и същи плаж, едни до други си лежаха европейски мадами по доста изрязани бански, а на 5 метра от тях арабски моми в абаи. Неповторимо. На същото мнение бяха очевидно и индийците, които обикаляха по плажа и за пореден път оглеждаха като диви животни европейските момета.

Аз както често се случва, позадрямах на плажа, ама по едно време Меги ми вика: “Ела да ме снимаш, гледай каква яка снимка ще стане”. Разтърквам очи и почвам да се оглеждам къде е.  В един момент я виждам, ама пак разтърквам очи, понеже не мога да повярвам на това, което виждам. Моята мила съпруга отишла и се метнала на едно полицейско бъги и ми маха да я снимам. Естествено беше свалила полицаите от бъгито и им казала да се дръпнат, за да не и влизат в кадъра. Да се смееш ли, да плачеш ли.

След като се понапекохме този ден, решихме да отидем до хотела, да си пуснем душ и да отидем на вечеря в едно ресторантче, което си бяхме харесали на Creek-а. То всичко щеше да е хубаво, ама решихме да си спестим ходенето до метростанцията и да се качим на един автобус, който отива почти до хотела ни. Голяма грешка. Естествено бяхме хванали час пик, всичко беше задръстено и се дундуркахме 1 час с автобуса.

Тъй като времето беше напреднало, си пуснахме по един душ в хотела, събрахме окончателно багажа и решихме да се възползваме от любезния ни шофьор с лексуса. Закара ни до вече споменатия ресторант “Bayt Al Wakeel“ на Creek-а. Страхотно място. Наблюдавате си как корабчетата минават, хапвате вкусни морски дарове и се наслаждавате на последната си вечер в Дубай. След вечеря шофьора ни взе, събрахме си багажа и се отправихме към летището.

Тъкмо мислехме, че историята с Дубай приключва и се наложи да се качихме на влакчето, което води до терминала ни. Влакчето беше доста празно и имаше много място. Обаче някакъв индиец, почна да се бута в нас, т.е. по-скоро в Меги. По принцип беше и той, както Зуека от джамията, около 1,60м и 45 килограма, ама си викам: „Заминаваме си, да не правим проблеми на летището“. Меги му каза: „Ако обичате, дръпнете се и не ме притеснявайте“. Обаче индиецът не реагира. В следващия момент, една ръка като на Голиат се стоварва върху дясната страна на лицето на индиеца, главата му отива около метър встрани и се връща пак обратно на позицията си. Всичко това е съпроводено от звук като на кит, който е скочил над водата и сега се пльосва върху нея (от Discovery го знам звука). Поглеждам, зад индиеца един огромен арабин, извади някаква карта, показа я на индиеца, ама преди да му я покаже го хвана за врата и го понесе на някъде. До него имаше един по-дребен арабин, който ни показа на нас някаква карта и ни каза: “Извинете за безпокойството, аз съм еди кой си от летищната полиция, всичко наред ли е? Надявам се, че престоят Ви в Дубай е бил приятен?” . След като и двамата стреснато потвърдихме, че мноооогоо ни е харесало, човекът трогнат след Голиат, който влачеше индийския Зуек като месар пиле. С тази случка приключи посещението ни в Обединените арабски емирства. Определено Дубай и другите емирства си имат много тъмни страни, някои видяхме, други не. Но пък отношението към нас през цялото време беше като към крале.

Полезна информация

Пускам и линкове към заведенията, които посетихме последните два дена.

Operation Falafel – ресторантчето не е нищо особено от гледна точка на атмосферата и обзавеждане, но нещата, които предлагат бяха вкусни.

Bayt Al Wakeel – Страхотно ресторантче на Creek-а, точно на брега с невероятна гледка към корабчетата.

Останалите части от приключенията в Обединените арабски емирства може да прочетете тук.