Абу Даби

Този ден станахме по-рано. Не обичам да ставам рано, но се налагаше, понеже ни чакаше път до Абу Даби. Закусихме набързо и се запътихме към спирка Al Ghubaiba, за да хванем автобуса за Абу Даби. Помотахме се напред-назад, разпитахме къде е автобус номер Е100 и след като дойде се качихме в него. Другият автобус, който пътува от Дубай до Абу Даби е Е101, който тръгва обаче от Ibn Battuta Metro Bus Station. И за двата автобуса важат картите за метрото, така че спокойно може да си ги ползвате. Цената на пътуването до Абу Даби е само 25 дирхама (около 6 евро).

Качихме се в автобуса – то пък навсякъде пълно с индийци и всеки заел самичък седалка. Обаче като ни видяха заедно и особено мен с кандурата, един млад индиец стана и ни освободи двойна седалка. И тъкмо да казвам на Меги, че е заради кандурата и абаята и забелязвам, че тя е без абаята. Питам я: ти после ли ще си слагаш абаята, чак в джамията? При което тя ме поглежда и казва: Опааа, забравих я. До тук бяхме с кифленската абая, наложи й се в джамията да ходи с техните абаи.

Планът ни за Абу Даби беше следният. Отиваме до Емирейтс Палас, разглеждаме, разхождаме се, наснимваме се и после пием прословутото златно кафе. След това хапваме в мол >National Galeria и отиваме към голямата джамия около 16:00, за да я хванем хем по светло, хем по тъмно, а пък и да се присъединим към последния за деня безплатен тур в 17:00. Умишлено пропуснахме пистата за формула 1 и увеселителния парк, просто защото не са ни в интересите.

До тук добре, точка едно (по-скоро точка нула), беше изпълнена – бяхме в автобуса за Абу Даби и пътувахме из Дубай. Това дава възможност човек да позяпа сградите, без да е в метрото или пък да трябва да шофира. Като бонус получихме и 2-часово возене в хладилник (което обаче не може да се сравни със студа, който брахме в автобусите из Мексико). Когато излезнахме от Дубай, тръгнахме из пустинята. По пътя се стелеше пясък на талази, около пътя камили кротко си пасяха … не знам какво си пасяха всъщност, то имаше само пясък. Идилия.

Emirates Palace

След около 2 часа пристигнахме на автогарата в Абу Даби и си намерихме едно такси, което да ни закара до Emirates Palace. Предварително бяхме чели по разни форуми, че много от посетителите не ги пускали, ако отидат примерно с кола под наем, но пък с такси винаги ставало, важното било таксито да те закара до входа. Малко ми е трудно да повярвам, че е трудно да се влезе по обикновения начин, но може и така да е. За всеки случай се бяхме подготвили с резервен вариант, ако не ни пуснат в Emirates Palace , просто да се качим на кулата Етихад и да пием кафе с гледка към Абу Даби. Да не сме валат, както се казва.

Та стигаме в един момент с таксито до Emirates Palace (величествена сграда е между другото) и около 50 метра преди входа шофьорът на таксито ми казва: „Сър, сега охраната ще ви пита разни неща“. Какво толкова ще ме пита? Ама айде ще им отговоря. Приближаваме бавно до охранителите, аз накипрен с кандурата, отварям прозореца и помахвам на охраната. На забавен кадър, като Леонид Брежнев от ЗИЛ-а си. За тези, които не знаят кой е Брежнев, могат да си представят като алтернатива Тодор Живков от Чайка. Ако и с чайката имате проблем, просто си представете някой да маха от някаква кола. Охраната ме поглежда и помахва с ръка на шофьора да продължава. Аз естествено отново толкова бавно вдигам прозореца, а шофьорът се обръща към мен с най-учудения поглед на света и ме гледа 2-3 секунди, като едва не блъскаме едно пиколо. Спираме пред входа на хотела, отварят ни вратите, опъват червени килими, светкавици на фотоапарати бляскат, аплодисменти, журналистите се блъскат …. Ммм да, ама не – само ни отвориха вратите. Ама колкото-толкова, пак е нещо.

Влезнахме в Emirates Palace, като вътре достъпът е ограничен за хора, които не са гости на хотела. Т.е. може да отидете до кафето, да поразгледате доста неща на първия етаж, та даже и малко на втория и това е. Хотелът е много лъскав, навсякъде си личи, че всичко е правено със скъпи материали.

Колкото до вкуса – всеки има различен вкус. За мен лично пространствата бяха много големи, дори леко потискащо големи. Но определено си заслужаваше посещението. След като обиколихме, отидохме на кафето. Места имаше достатъчно и не беше нужна никаква резервация (става дума за около 11:00 часа). Поръчахме си от прословутото златно капучино, като естествено поснимахме малко, докато го правят.

Като цяло си е най-обикновено капучино (не лошо между другото), което поръсват с прах от злато. Естествено цената от 76 дирхама (около 18 евро) не отговаря на полученото, но в случая човек трябва да приеме, че плаща за изживяването, а не толкова за самия продукт.

След като си изпихме кафето, излезнахме от хотела и позяпахме малко отпред. Има хубави фонтанчета и стават страхотни снимки, като за фон може да се използват и множеството високи сгради, които се намират срещу хотела. Стават хубави фотосесии, стига да не решите да ги правите в 12 на обяд в Абу Даби. Идеята не е добра. Особено ако нямате и вода (разбира се винаги може да се използват фонтаните, ама някак не вървеше да се топнем във фонтаните на хотела).

Тъй като в самия Emirates Palace няма много бюджетни опции за обяд, бяхме си набелязали един мол, който е на 5 минути пеша от Emirates Palace и в чиито Food Court щяхме да обядваме. Това според Google. След като 5-те минути се оказаха поне 20, стигнахме до мястото, където е мола. И даже щяхме да отиваме да обядваме някакви вкусотии, ако не беше една малка подробност. Молът го нямаше. Ама никакъв. Имаше някакви огромни хотели, ама не и мол. Попитахме и се оказа, че отдавна го няма и Google просто не са си актуализирали картите. Много се ядосах. Ама много. Понеже бях гладен. Махнахме на едно такси и му казахме да ни води в посока голямата джамия, като спре на някой мол, който не е далеч от нея. Препуснахме през трафика на Абу Даби, който се оказа доста по-спокоен от дубайския и след няколко минути и няколко дирхама бяхме пред някакъв мол, който даже не разбрах как се казва, ама според Google maps беше на 10 минути с кола от джамията. Влезнахме и веднага намерихме Food Court, взехме си вкусотии – шаварма, люти чушлета, нещо като туршия и разни ей такива глезотии. Между другото почти нямаше туристи.

Интересното е, че и индийци и пакистанци нямаше много. Бяхме си малка атракция, особено Меги.Хапнахме и пихме по едно кафе и тъй като беше станало около 4 часа, се насочихме към джамията.

Джамията Scheich Zayid – перлата на Абу Даби

Бяхме си отделили доста време за джамията и изобщо не съжалявам. Естествено започнахме със снимки пред входа още, след което се запътихме към проверката.

Провериха ми багажа, паспорта и останаха доволни и от облеклото ми и си ме пуснаха вътре. Стоя аз и чакам Меги. Чакам … Още чакам. Сигурно 10 минути се бави. Оказа се, че и давали някаква кафява абая, която тя естествено не харесала, та си изпросила синя. Не че я харесваше и нея, ама сама си забрави “кифленската” в Дубай и нямаше как да ми се разсърди.

След като направихме доста снимки пред самата джамия, си събухме обувките на определените места (много е приятно да се ходи бос в жегите по мрамора) и се запътихме към предверието, в което трябваше да чакаме, за да почне обиколката с екскурзовод. Ние малко рискувахме, понеже отидохме за последната в 5 часа, но нямаше проблем и имаше места. Започнаха да разпределят екскурзоводите по езици и групи и в един момент останаха двама – една засукана арабка и Зуека. Мадамата естествено не ни се падна на нас, т.е. остана ни Зуека. Зуека беше млад арабин, кинта и 20 висок, винаги нахилен и със супер чувство за хумор. Почна да ни разхожда из джамията, като обясняваше много весело и интересно и за самия храм и за религията им. Самата джамия и да ви я описвам, няма да придобиете дори бегла представа. Това е място, което според мен трябва да се посети, без значение религията, която изповядвате. Невероятно е, всеки детайл е изпипан и за разлика от помпозните хотели, намирах и никакъв приятен за моето око стил.

След като стигнахме някаква голяма зала с не знам си кой по големина в света полилей, Зуека премина загражденията и се изтипоса на големия килим, който пак е не знам си кой по големина и е правен на ръка някъде в Иран.

Почна да разказва пак и каза, че му трябват двама доброволци. Аз както винаги съм първа пушка, а пък и като екскурзовод винаги се дразнех, когато искам да покажа някой маймунджелък, пък не мога да си намеря жертви … да де – доброволци. След мен и един италианец се присъедини, та вече освен Зуека и ние бяхме изтипосани на големия килим, направен от иранските лелки.

Скромно поздравих многонационалната публика, щях и автографи да раздавам, ама не пуснаха феновете ми зад загражденията. Зуека се опита да ни обясни защо са разделени мъжете и жените в джамиите и ни накара да отидем по-близо, рамо до рамо с него. И после още по-близо. И още по-близо. То добре, ама Зуека, както споменах, е кинта и 20. Аз сам 182см по паспорт, вече с възрастта сигурно съм почнал да се смалявам, та сега съм може би 181,99 см. Пицаджията, така де – италианеца, и той беше малко по-високичък от среден италианец, тип Лука Тони, да речем 181,98 (че да не е по-висок от мен). Та Зуека както викаше “По-близо, по-близо” и изчезна. С пицад… с италианеца се споглеждаме, после поглеждаме надолу, а – там си е Зуека. После ни обясняваше, че понеже нали коленичат и се дупят, ако са смесени и са толкова близо, нямало да е комфортно. Съответно и ни се дупехме, кълчихме и правихме всякакви други йога пози по средата на килима. След като свършихме физзарядката, Зуека ни благодари, полафихме си за футбол и ни разпусна по живо, по здраво.

Продължихме с много нощни снимки.

Джамията през нощта е още по-красива отколкото през деня, но в един момент трябваше да се запътваме към автогарата, за да си хванем автобуса. Хванахме едно такси, а Google maps пак ни метна и решихме, че таксиджията се опитва да прави някакви шменти-капели. При което аз му се скарах малко, … може и малко повечко да е било, а той почна да се извинява и да ми обяснява, че това е правилния път. Накрая ми стана много тъпо, понеже Google беше в грешка и съответно и аз, та му се извиних на човека и му дадох щедър бакшиш, та да боцне една шаварма в мола. Стигнахме на време на автогарата, хванахме автобуса и след 2 часа автобусен студ, пристигнахме в Дубай.

Веднага се отправихме към вече набелязания ресторант “ Fish Hut Restaurant LLC”. Намира се на доста забутано място и трудно се намира, но пък предлагат винаги прясна риба, която приготвят, както клиентът я поиска. Определено мога да ги препоръчам – прясна риба, добри цени, само внимавайте със сосовете, понеже някои са доста пикантни.

Доволни от хубавия ден, отидохме в хотела и метнахме по една контрабандистка бира от летището, след което сладко заспахме, в очакване на следващия ден.

Update: Щяхме да заспим, ама забелязах в единия ъгъл на тавана, че има стрелка с надпис Мека и съответно от тази интересност се превъзбудих и не можах да заспя. Меги ми каза, че само някой луд може да стои посред нощите и да си размишлява сам за някаква стрелка на тавана. Затова реших да не я оставям да спи, а да обсъдим стрелката. Така нямаше да размишлявам сам и да съм луд. Бях на мнение, че са ни дали ВИП мюсли стая, ама от рецепцията на другия ден казаха, че всички стаи са им със стрелка.

Останалите части от пътешествието ни из Обединените арабски емирства може да намерите тук.

Както винаги добавям и клипа от пътешествието ни.