Събудихме се и набързо се облякохме, защото ни чакаха велики дела в Дубай. Под велики дела да се разбира, че отидохме до мол Буржуман и закусихме прилично с някакви арабски пирожки и камилско мляко. Обожавам го това камилско мляко, сигурно ще пиша поне 5 пъти за него в пътеписите.

Мол Дубай

След закуска, вече беше станало около 10 часа и решихме да потеглим към Дубай Мол с метрото. Разстоянията в Дубай не са за подценяване, а разстоянието от метростанция Дубай мол до самия мол – още по-малко. Хубавото е, че през цялото време има климатик, аз съм закусил обилно и като цяло не мрънкам като бебе (както обикновено). Около 11:30 все пак се появяваме в мола, като преди това сме се спрели на половината магазинчета за сувенири по пътя от метростанцията до самия мол. Не че се оплаквам, просто да информирам читателите, а и Меги, че цялата работа ни отне поне 30-40 минути. Решаваме да разгледаме мола и от етаж на етаж, аквариумчета, пингвинчета и стана около 13:00. Важно е да отбележа, че аз съм като бебетата – хапвам по режим. Което в повечето случаи не е проблем. Проблемите настъпват, ако ми закъснее яденето. Ама тогава проблемите стават глобални. Един вид глобално затопляне, последвано от силна ударна вълна, разрушаваща аквариуми, молове и пингвинчета. Тук природозащитниците и веганите да ме прощават, ама когато огладнея и пингвините ми се струват привлекателни. Около 13:40 Меги усети накъде духа вятъра (според мен дори и в метеорологичния център на Емирствата усетиха) и към 14:00 вече благополучно бебето беше заведено да хапне във food court-а на Дубай мoл. А той – 5 пъти по-голям от този в Буржуман. От толкова разнообразие на храни главата ми се замъгли и си взех някаква корейска манджа, която се оказа „леко“ пикантна и буквално отпуши огнени емоции в мен.

Докато аз пъшках и охках, Меги предвидливо беше заложила на шаварма и сладко си похапваше, като не пропускаше, кикотейки се, да пусне коментари като: „Да не ти е горещо, целият си червен?“, „Малко лютичко нямаше да откажа на шавармата“ и други подобни.

Al Majlis

Преглътнах някак манджата (само като се замисля и ми залютява на очите) и тъй като в 16:30 имахме запазен час за Бурдж Халифа и имахме 2 часа на разположение, решихме да пием кафе. Нали .. като българска кифла – кафе в мол. Речено-сторено. Тук кафе, там кафе, нещо не можехме да си харесаме. В един момент пред погледа ни се изпречва една златна камила и Меги естествено забрави и кафе и всичко и докато и кажа каквото и да било, вече беше качена върху камилата за снимка.

Едно време така ме бяха качвали мен на магаренце за снимка, при един циганин. Ама не му беше златно магаренцето де, макар че баба тогава май го позлати направо. Както и да е.

Снимам я аз и въпреки, че гледам да размазвам фона, нали, за да се получи по-арт и кифленско-инстаграмска снимка, забелязвам зад нея едно чудно кафенце (през замазания фон и то). Отиваме да го разгледаме – еми то рая на земята. Сякаш бяха чули, че обичам камилско мляко и взели, че направили всички напитки с камилско мляко. Добри хора са тези дубайци. Та капучино, лета макиато, абе всичко с камилско мляко. Даже и сладолед от камилско мляко.

Седнахме, ударихме по едно Лате макиато, взеха ни по 25 дирхама за кафенце (около 6 евро т.е.) и си ни изпратиха доволни към входа на Бурдж Халифа.

Бурдж Халифа

Билети за Бурдж Халифа си купихме онлайн, защото много искахме да си запазим билет за залеза. Ама кога е залезът? За да сме сигурни, проверихме за нашите дати на този сайт (https://www.timeanddate.com/sun/united-arab-emirates/dubai) и след като видяхме, че е около 17:40 на този ден, решихме да си запазим за 16:30. Речено-сторено. Две седмици предварително си запазихме за 16:30, изръсиха ни 410 дирхама за двамата общо (около 100 евро) и ни пратиха едно мейлче с баркод. Та с тоя баркод трябваше да се наредим на някаква опашка и да си вземем истинските билети. Носете си паспортите, ако ходите, на нас ни ги искаха. След като си вземете билетите, се нареждате на друга опашка. Абе като цяло, освен всичко друго, ще видите и няколко опашки. Обаче висенето по тях не е скучно, тъй като пускат някакви филмчета за строежа на сградата, както и за историята на Дубай. Времето минава неусетно.

Дойде и нашият ред да се качим в прословутия асансьор. Естествено сме подготвили фотоапарати, работи, ще снимаме как се сменят цифричките за етажите. 1.23.5….124. И после да взема аз да изтрия клипчето без да искам. Качихме се горе, ама за пореден път при купуването на билетите забравих, че имам страх от високо. Хората ахкат и охкат, гледки някакви гледат, морета, работи. Аз се държа за една колона. Меги добре ме познава и знае, че след 20-30 секунди, като се уверя, че колоната е стабилна и ми се изправи хоризонтът, вече ще мога да си зяпам. Та спокойно си ме заряза и отиде да прави снимки.

Абе много-много няма да се обяснявам. По някое време се осаферих и яко се нащракахме. И преди и по време и слез залез.

Уж казват, че може до 2 часа да стоиш, ама никой не проверява и не ти досажда. То просто повече омръзва. Но пък гледката наистина си заслужава. Сега тая работа с “Top of the world” е малко пресилена, понеже дори и в Странджа имаме по-високи точки.

Ама сградата, сама по себе си, е наистина уникално творение.

Колкото и невероятно да звучи, дори и на Меги и омръзва да я щракат и затова в един момент хванахме асансьора и потеглихме със същата скорост надолу. Надолу не правих клипче, понеже то надолу всеки може. Та след като слезнахме, вече беше тъмно и направихме една кратка разходка покрай Бурдж Халифа, намерихме някаква опера и една готина полянка – приятно беше.

Ресторант Abd El Wahab

След това решихме да позяпаме фонтаните, ама не застанахме от страната на Дубай мол, а от срещуположната и бяхме почти сами, при същата гледка.

А фонтаните са невероятни. Наистина голяма красота. Колкото и да ги описвам, човек трябва да ги види, не могат да бъдат описани. Почти приключихме деня, но решихме да минем и през ресторант „Abd El Wahab“, за да запазим места на терасата за следващата вечер, за да може да се насладим на гледката, докато вечеряме. Предварително бяхме проучили за ресторанти с хубава гледка към фонтаните и този се оказа на прилична цена и с наистина страхотна тераса.

Абе като съм хванал, да разкажа и за него, че и там имаше интересни истории. Отидохме на следващата вечер там да вечеряме, настаниха ни и си избрахме ядене – Меги естествено морски дарове, а аз – някаква пържола.

Огледахме менюто – имаше само безалкохолни бири, ама си взехме по една, да залъжем малко мозъка, че ще пийнем по биричка. Донесоха ни всичко и беше много вкусно, на наистина приемливи цени. А гледката към фонтаните – убийствена. Обаче какво става на съседната маса. Меги зяпа фонтаните, ама аз гледам как на съседната маса стоят четирима араби и им носят една малка бутилчица, като за вино. Както и кана с вода. Та пичовете какво направиха – изсипаха съдържанието на малката бутилка в каната с водата. И като стана едно бяло. Викам: тези пият мастика. Извиках сервитьора и го питам: “На тези момци какво им донесе?” Нашият човек ми вика: “Араг” . Викам му: “Какъв араг бе, нали нямахте алкохол?” “Ами то има специално меню, ама трябва да попитате за него” … Викам си на акъла: “Ей ако бях Бай Ганьо на Алеко, досега да съм те изпраскал зад врата два пъти поне”. Ама реших да доразплета загадката и го питам пак: “Ами те защо едно шишенце от 200мл. го изсипаха в кана с 2 литра вода?”. Той съвсем нормално ме погледна и ми каза: “Ами защото са четирима”. Разбрах, че няма смисъл да продължавам разговора и да му обяснявам, че в България пропорциите щяха да са същите, само че на обратно и просто му благодарих. Запътихме се към хотела и изпихме по една истинска бира – от онези от летището, след което легнахме, защото на следващия ден ни чакаше Абу Даби

Полезна информация:

Сайтът на Бурдж Халифа, където да запазите билети за кулата – http://www.burjkhalifa.ae/en/index.aspx

На този сайт може да проверите часовете на залеза – https://www.timeanddate.com/sun/united-arab-emirates/dubai

При все, че ще разкрия малко от случките в Дубай и Абу Даби, споделям отново видеото от посещението ни в Обединените арабски емирства.