Плая дел Кармен, Мексико

Събуждам се, размърдвам краката и … Юхууу, истина е, в Мексико смеее. Всички още спят (големи сънливци), така че аз решавам да „приготвя“ закуска. Приготвянето на закуска се състои в отскачане до ъгъла и купуване на 6 такос от уличната сергия на Педро Гонзалез. Там уж бяха най-добрите такоси в Плая дел Кармен, но нас нещо не ни впечатлиха. Мамо, ако четеш този пътепис, прескочи следващите 2-3 изречения. Сергията за такос беше доста интересна. Двама мургави мексиканци печаха върху нещо като тенекия от сирене нещо подобно на месо (май беше свинско), смесено с огромни парчета лой и май и някакви кожи. Всичко това се накълцваше на ситно и се завиваше в такос. Хигиената изглеждаше като от четвъртия свят. Факт, който естествено спестих на всички, които закусиха с такос. Освен такосите дават и по 2 соса в найлонови торбички, като когато питах кой е лют и кой не е, ми казаха, че единият е лют, а другият е по-лют. Тя тъщата не обича люто, ама реших да и спестя какво са ми казали, пък току виж не се наложило да търсим крокодилите. Прибрах се с такосите, другите бяха станали, хапнахме ги. Ирма (тъщата) предвидливо не си сложи никакъв сос (ей, как добре ме познава обаче) и не се гътна, но то пък почивката сега започваше. Решихме за загрявка да се разходим този ден из Плая дел Кармен, да разгледаме какво има и да видим от къде тръгват автобусите за Акумал И Тулум. Насочихме се към авенида 5, където са съсредоточени голяма част от магазините и заведенията. По пътя успешно заобикаляме няколко кучешки бомби по улицата. Бяха на всяка крачка – повече от продавачите на такоси. Не щеш ли, на Авенида 5 срещаме сръбкинята от самолета (тази, която искаше да бие бежанеца) със сина си. Аху-иху, лафим си малко и междувременно обясняваме, че искаме да разгледаме и да си купим сувенири и момчето (живее в Мексико) ни даде страхотен съвет – да си купим сувенирите от Супермаркет Walmart. Наистина бяха на максимум половин цена от тези в центъра. След като накупихме магнити, вафли, чашки, мескал, текила, бонбони с мескал и бонбони с текила (последните по няколко пъти) се отправихме към кръстовището на улица 2 (calle 2)  и авенида 15, за да намерим колективос за Акумал. За незапознатите – колективос са мексиканската алтернатива на нашенските маршрутки. Малки бусчета, които според региона са в добро или не толкова добро състояние. Цената им е фиксирана, силно климатизирани и понякога доста наблъскани са. При пътуването ни от Чичен Ица до Валядолид с една такава маршрутка се наложи да сложат един мексиканец да стои в багажника върху куфар, но като цяло това май беше изключение.

Пристигайки на паркинга на маршрутките, веднага се опитаха да ни продадат някакви екскурзии, ама ние не сме вчерашни и културно им отказахме. Дори и на симпатичната италианка, която решавайки, че сме италианци ни говореше 2 минути нещо на италиански. Ние с братът на Меги естествено търпеливо я изслушахме. Не че разбирахме нещо, ама беше симпатично момичето. След като направихме планът за Акумал и Тулум, намерихме маршрутките и автогарата и решихме да се разходим отново по авенида 5, да отскочим до плажа, да посетим някоя местна забележителност и да хапнем и пием кафе.

По пътя забелязахме заведението La Bodeguita del Medio и решихме да пием вечерта по един коктейл там.

Бяхме набелязали няколко места за хапване и затова ще ви ги споделя, както и мнението ми за тях. Първо искам да кажа че изобщо не ни впечатли мексиканската кухня. Очаквах повече откъм подправки и вкусове. А то просто си беше люто, доста люто или ужасно люто. И много месо. Опитахме и прословутото моле и то на няколко места, но и то не беше нещо велико. Но разни хора, разни вкусове.

А ето и местата, на които хапнахме:

El Fogon – огромни порции, много добре овкусено пилешко филе. Страхотни, свежи лимонади в огромни чаши (направо купи).

Buzo’s – нашият фаворит. Решихме да го посетим последната вечер, за да може тъщата да ни почерпи за рождения си ден. Всичко беше много прясно и вкусно. Меги беше впечатлена от севичето. Сервитьорът беше най-милият човек на света. Когато разбра, че Ирма има рожден ден, ни донесе парче торта със свещички (естествено се бяхме подготвили със свещичките де) и тя направо се разплака от радост (Е току що разбрахте, че не сам успял да я уморя). Там направихме и дегустация на различни видове текила, като в крайна сметка си взехме Анехо 1880 за вкъщи. (Мале, колко текила и мескал домъкнахме).

Don Sirlion – тук храната беше прилична, прясна, но и нищо особено. Добри цени и бързо обслужване.

Въпреки, че нищо не бяхме правили цял ден, малко по малко умората в следствие на дългия полет почна да дава отражение. Но пък на Меги сърцето и винаги танцува и затова решихме да отидем да изпием по един коктейл в La Bodeguita del Medio. За наш късмет имаше страхотна певица с групата си, които започнаха с малко бачата и преминаха към салса. Тук вече тялото ми едва стоеше будно, но пък и моето сърце затанцува. Както си пиехме коктейлите, така и не се усетихме кога бяхме на дансинга.

И както си танцуваме, в един момент виждам някаква ярка светлина (спокойно, не онази в края на тунела) и забелязах, че ни снимат с някаква огромна камера. Впоследствие се оказа, че снимат заради някаква местна звезда, която случайно или не, беше в бара. Звездата беше една малко или много неугледна девойка с голям нос. За неин късмет беше по-висока и по-светла от средностатистически мексиканец, а освен това носът и не беше най-голямата част от тялото и. Очевидно тези няколко фактора бяха помогнали по пътя към славата. Този път интервю не ни искаха, за разлика от в Оман (изцяло го отдавам на факта, че не са ме разпознали), потанцувахме още малко, изпихме си коктейлите и потеглихме към къщата, защото на следващия ден ни чакаше ранно ставане за Акумал.

Акумал, Мексико

На следващия ден, точно както ни беше планът, станахме в 5:30 и директно отидохме на спирката на колективосите, за да хванем първата маршрутка за Акумал. Това, според мен, е много важна стъпка при всяко едно ходене до Акумал. Бяхме се подготвили със закуски, което се оказа излишно, понеже в Акумал има страхотни заведения, които предлагат закуска на много ниски цени. Освен това има и хранителен магазин, в който предлагат дори и пресни такос (не особено добри). Та защо е важно ранното тръгване за Акумал? Първо защо аджеба отиваме в Акумал? – има страхотен плаж с палми и огромни костенурки, които си пасат водорасли в океана, ама точно до брега. Да, ама цялата тая работа е обявена за защитена зона, с едни въжета са направени коридори, в които може да се плува и освен това сте длъжни (ахах, длъжни пак според Педро Гонзалес) да си наемете жилетка, а на най-готините места може да плувате само ако участвате в организиран тур. Но! При Бай Ганьо има винаги едно Но! Цялата тази какафония с жилетки, ограждения и турове започва около 9 часа. Тогава идват и едни сърдити лелки с униформи и свирки в уста и свиряяяят на воля, докато не излезете от водата. (Още имам съмнения, че са от някой джендър парад и просто си свиркат по инерция). Обаче, ако отидете към 7, както направихме ние – еми тогава няма пукнат човек, ама нито един. Освен това, понеже не пече толкова силно, костенурките не се крият на дълбокото и се виждат по-лесно. И пак понеже не пече толкова силно, не са ви нужни УВ тениски и няма нужда да се мажете. Нещо, което така или иначе не трябва да правите, понеже (с малки изключения) слънцезащитната козметика е вредна за костенурките.

Та качихме се в маршрутката, тъщата се случи до един дебел Педро, че и със зимно яке (нормално, беше само 25 градуса). Той направо си я разплеска като ваденка на прозореца, но пак не свърши никаква работа. Корава е! В началото много му се смяхме на якето, обаче след 2 километра, като поработи климатика, ни идеше да го набием и да му го вземем. Не стана, беше наистина голям човек. Обаче това е също много важен съвет – както за пътуването с колективос, така и с АДО (автобусната компания) си вземете връхна дреха. Климатиците са страшно засилени, направо не знам как не умират от студ тези мексиканци.

След като се подрусахме около 30 минути с маршрутката, ни стовариха по средата на магистралата и ни посочиха в коя посока е плажът. От магистралата до самият плаж има около 1 километър ходене, което в 7 сутринта не е проблем, но по-късно се появяват два проблема – жегата и много мексиканци, които ще ви обясняват , че ако не си наемете жилетка от тях, после няма да ви допуснат до плажа. Естествено няма нищо такова. До плажа винаги ще ви пуснат и след 9-10 часа, но може да имате проблеми да отидете на готините места за костенурките.

Отидохме на плажа, метнахме кърпите под най-готините палми и се втурнахме да търсим костенурки на оградените места (Онези, на които уж само с тур може). Видяхме мноооого костенурки, направихме много клипчета и реално, когато дойдоха групите с туристи, ние вече само се пекохме на плажа и пихме кафенце от близкия супермаркет.

Лате макиато с мноооого захар, понеже на машините има два варианта – със захар и без захар. Ама и да изберете без захар, ефектът е като соса за такоси – лют или много лют. И тук ако изберете да е без захар, ще е нормално сладко кафето. Със захар? Сипете малко кафенце в една захарница и ще разберете!

Гладна мечка хоро не играе, затова след няколко часа пържене на пясъка, отидохме да обядваме в Loncheria Akumalito.

След като се наобядвахме, си хванахме колективото за Плая дел Кармен и общо взето с това и една вечеря приключи денят ни. Убихме няколкото комара, които видяхме и щастливи от поредния прекрасен ден, легнахме рано, понеже на следващия ден ни чакаше доста път. Следваха Тулум, Чичен Ица, Валядолид и много сенотета.

Тулум, Мексико

Поредното ставане в ранни зори, ама все пак ни чакаше Тулум – хохохо. Планът за деня беше простичък и безобиден и общо взето нямаше какво да се обърка – ставаме, хващаме автобуса за Тулум, разглеждаме руините, обядваме някъде и потегляме с автобуса към Писте, където да нощуваме преди Чичен Ица. Предишния ден бяхме проверили на автогарата и места за автобуса за Тулум имаше много, затова не запазихме нито за Тулум, нито от Тулум до Писте. Абе като цяло – лежерен ден. Хахаха, мъка, мъка, драги ми Смехурко – съдбата пак щеше да изкара скритите козове от ръкава.

Но да се върнем в началото – както и планирахме, отидохме и си взехме от автогарата билети за Тулум. Меги предложи да вземем директно и от Тулум за Писте за обедния автобус, ама аз нали съм Смел Гибсън от Смело сърце (и каквото друго смело се сещате), реших че няма смисъл, понеже ако се забавим на руините в Тулум, ще го изтървем. Автобусът за Тулум както винаги беше приятно охладен на -300 градуса. Две бели мечки бяха умрели от студ, а от тавана бавно се лееше втечнен от студа азот. Идилия. Както и да е, след около час и половина прекарани в микроклимата на мексиканските автобуси, стигнахме Тулум. Бяхме прочели предварително , че може да помолим шофьорът на автобуса да спре на входа на развалините, в което малко се съмнявахме де. Но – о, чудо! Истина беше. Можеше да го помолим… Ама той не спря. Закара си ни до автогарата, от където си хванахме такси за развалините.

Пристигнахме с таксито на входа на развалините, аз се наредих на опашката за билети и кротко зачаках реда си, докато другите зяпаха дърветата, пиеха вода и други полезни дейности. Както си стоя на опашката, забелязвам с периферното си зрение как между дърветата се прокрадват няколко дългоноси мечета (или нещо такова) и се насочват към групата от туристи, между които са Меги, майка и и брат и. В този момент естествено пред очите ми, като на филм, минават срещите на Меги с маймуните и камилите в Мароко, с акулите и скатовете на Малдивите и с всякакви други животни около света. В следващия момент само чувам, как един пазач от парка казва, че мечките не трябва да се пипат, понеже хапят. Този момент още не е свършил, когато аз с още по-периферното (имам няколко периферни зрения, кое от кое по-периферни) си зрение вече виждам как най-мрачните ми кошмари се сбъдват – Меги вече не е в групата от туристи, а е при мечките и им подава нещо и решава да ги гали (после ми обясняваше, че си вадила кърпичка за чистене на очилата и те я нападнали хахахах).

Е както и каза пазачът – беше ухапана. Което пък и донесе 5 ваксини против бяс, с всичките им странични ефекти и приятна доза паника през следващите дни.

А иначе Тулум и останките от храмовия комплекс там са невероятни.

Определено бяха страхотно изживяване, особено в комбинацията с красивия плаж с бял пясък.

Има и страхотни горички, в които да се разхладите и всичко това (за добро или лошо) допълнено от вече споменатите мечки и много игуани. Ама какви игуани, братче. Чисти динозаври. Не стига, че са на всяка крачка, ами са и като Т-Рекс от Джурасик Парк. Втората част! И не им пука от туристите.

На 2-3 места много яко ни изкараха акъла (колкото и да е малко) – отиваш да си направиш снимка пред някой изключително забележителен камък и в следващия момент гледаш как от пукнатините на камъка те наблюдават поне 4 игуани. Ама и лошо гледат де. Според мен изяждат поне по 3-4 туриста на ден.

Та, тъй като отидохме доста раничко пак, към 12 бяхме приключили с храмовия комплекс. Перфектно време, тъй като в 13:30 имаше автобус за Валядолид. Така щяхме да разгледаме градчето, да посетим някое сеноте и да отидем да спим в Писте, за да сме само на крачка от Чичен Ица. Съдбата беше решила друго. Предвидливо си хванахме такси, което ни отведе до автогарата, за да си купим билети и да имаме време и да обядваме. Обаче билети нямаше. И както казват някои катаджии: И ся кво правим. Предложиха ни билети директно за Писте, ама в 16:30. Тук е мястото да спомена, че при цялата забележителност на храмовия комплекс в Тулум, друго в това градче няма за вършене. Но пък и избор нямахме. Затова грабнахме 4 билета, че и те приключваха и се отправихме към Pollo Bronco. Бяхме поизгладнели добре и поръчахме 3 пилета за около 4 лева едното. Ами те донесоха пилетата, ама към тях и 3 купи ориз, салати, хляб и сосове. Осъзнахме, че сме се надценили, ама пък изядохме наистина много, понеже пилетата са страхотни. Приятно запечени на жар, абсолютно натурални, а не като бройлерите в българските супермаркети. Облизахме си пръстите. Т.е. другите ползваха салфетки, ама аз си ги облизах като за четиримата.

Остатъкът от деня премина в пиене на лимонади по 60 стотинки, ядене на сладолед и плодове и разговори с една бабичка продаваща незнайни неща на улицата. Разговорът се състоеше в това тя да ни обяснява какво продава, ние да казваме, че не я разбираме, при което тя да обяснява още по-целеустремено. В 16:30 си хванахме автобуса за Писте и след около 3 часа и 2 мексикански филма бяхме вече там. Бързо намерихме хотела си La Casa de las Lunas – страхотен между другото. 5 или 6 стаи с един общ басейн и говорящи папагалчета в двора. Разходихме се из Писте, аз естествено си купих храна от местните индианци, които умряха от смях на реакциите ми. Завършихме деня със страхотна (И много евтина) вечеря в Loncheria Los Arcos. Тук ядох и най-вкусната храна в Мексико – пържола по юкатански. Взехме си няколко бири от едно магазинче и се прибрахме в хотела, защото на сутринта щяхме да ставаме рано, за да посетим Чичен Ица. Може би най-голямата забележителност по време на пътуването ни.

Малко съвети

Смеха и закачките са хубаво нещо, но ето и малко полезна информация, събрана на едно място (като за по-мързеливи):

Места за хапване в Плая дел Кармен:

El Fogon – огромни порции, много добре овкусено пилешко филе. Страхотни свежи лимонади в огромни чаши (направо купи).

Buzo’s – нашият фаворит. Решихме да го посетим последната вечер, за да може тъщата да ни почерпи за рождения си ден. Всичко беше много прясно и вкусно. Меги беше впечатлена от севичето. Сервитьорът беше най-милият човек на света. Когато разбра, че Ирма има рожден ден, ни донесе парче торта със свещички (естествено се бяхме подготвили със свещичките де) и тя направо се разплака от радост (Е току що разбрахте, че не сам успял да я уморя). Там направихме и дегустация на различни видове текила, като в крайна сметка си взехме Анехо 1880 за вкъщи. (Мале, колко текила и мескал домъкнахме).

Don Sirlion – тук храната беше прилична, прясна, но и нищо особено. Добри цени и бързо обслужване.

Места за хапване в Акумал:

Loncheria Akumalito – доста неугледно на външен вид, ама наистина вкусно

Места за хапване в Тулум:

Pollo Bronco – най-вкусното печено пиле на света, за почти никакви пари.

Места за хапване и нощуване в Писте:

La casa de las Lunas – много евтин и чист хотел. Страхотна позиция за ранно разглеждане на Чичен Ица

Loncheria Los Arcos – местен индиански ресторант със страхотна кухня и ниски цени

Транспорт:

Колективос – малки бусчета, които са еквивалент на българските маршрутки

Национална автобусна компания АДО – https://www.ado.com.mx/#/

А как изобщо стигнахме до Мексико, може да прочетете в статията „Мексико – да летиш на инат“

Видеото от нашето пътуване: