Като за начало едно малко уточнение – в тази статия ще намесим освен Швейцария, още Франция и Италия.

Програмата за следващите дни не беше точно определена. Т.е. бяхме набелязали местата, на които ще ходим, но не знаехме на кое в кой ден ще отидем. Затова след като се позамаяхме с фондюто, погледнах времето за още една мечтана дестинация – Шамони И Мон Блан. Даваха го относително хубаво преди обед, затова решихме да го направим на следващия ден.

Шамони

Отново ранно ставане, ранно тръгване. Този път успяхме. Нали знаете нашият, български израз: “На баир лозе…” Та пътят ни минаваше през долината, в която е сгушено градчето Мартини, а от двата му края по едни отвесни скали, хората бяха насадили лози, перфектно подредени в успоредни редове. Е, как пак ние сме решили, че нещо е голяма глупост и няма смисъл да се прави, а хората изкарват луди пари точно с това. Ама това е друга тема. По пътя за Шамони имаше и една стопаджийка, аз щях да я взема, ама после от задната седалка ми подсказаха, че всъщност сме с Поло и няма къде точно да я сложим, та я подминахме тактично.

Пристигнахме в Шамони, преоблякохме се като за качване на близо 4000 метра – т.е. планинарските обувки, панталони, якета и т.н. Пътят нагоре беше много труден, беше студено, покрито със сняг и хлъзгаво.

Но пред нас постоянно се откриваха тези невероятни гледки.

Маитапяя се бе …. взехме си по един Шамони МултиПасс и се качихме на лифта за Егий дю Миди. МултиПасс-ът струва 63 евро на човек (юни 2017) за ден и включва вече споменатия лифт (те всъщност са два лифта), още някакви други лифтове, както и железницата до ледника и входа в пещерата, която е направена в него. А иначе само качването до Егий дю Миди е 60 евро на човек. След като ни наблъскаха като сардини в консерва в кабинката (ама понеже сме нахални провинциалисти, си проправихме път до стъклото) започна изкачването нагоре. След няколко минути возене се прикачихме на следващия лифт, като направихме подобаваща доза снимки на междинната станция. Със заветни усилия достигнахме крайната ни цел – 3888 метра надморска височина. Горе изведнъж пулсът ни се качи, всяка стъпка костваше доста повече усилия отколкото на нивото на морето, но беше страхотно. В първия момент обаче наистина си е стряскаща тази промяна на тялото. И това е само на 4000 метра, представям си как е на 7000-8000 метра. За съжаление, тези от сайта с времето се оказаха големи шмекери и времето не беше толкова ясно, колкото го даваха. Все пак успяхме да издебнем безоблачни моменти, за да се нащракаме и тук.

Не ни пукаше особено, понеже все пак имаше и ясни моменти, а от тук нататък имахме само пътуване с влак и влизане в ледника. Еми да, ама не. Слезнахме долу, хванахме влака и стигнахме до ледника. Първо наистина страхотно изживяване е да се види ледник (глетчер де). Пак снимки, аху-иху и тръгваме да хванем лифта за езика на ледника, в които беше изкопана и ледена пещера. Да, ама не, времето вече е толкова лошо, че заради силния вятър спират лифта и казват, че днес няма да влезем повече в ледника. Върнахме се до колата, преоблякохме се и влезнахме в един магазин, от които си взехме някаква напитка „Пастис ду Марсей“ или нещо такова. Тази напитка се оказа анасонова ракия с карамел, т.е. мастика със захарно петле. Случайност??? Не мисля. Тези ни надушиха, че сме почитатели на мастиката и че в Швейцария такава нямаше почти. Еми прибрахме си се по живо, по здраво и набързо прекроихме планът за следващия ден.

Проходът Фурка и глетчерър Рьоне

А той започваше много обещаващо, слънцето печеше в 7:30, аз си пия кафето и знам, че не бързам за никъде, понеже днес ще се качваме до хотел Белведере в прохода Фурка. А причината да ходим там е, че там е невероятният Рьоне глетчер, в който също може да се влиза и където няма никакви лифтове, които да спрат, ако времето е лошо. Обааааче има една малка подробност. Пътят е много живописен и затова е пълно с всякакви кабриолети и мотори, но пък е със страшно много завои, подробност, която премълчах пред Меги, защото на нея винаги и става лошо. Както и този път. Пристигнахме пред хотел Белведере, тя беше пребледняла, прежълтяла и с още няколко други цвята на лицето, но всичко беше забравено в миг, когато видя глетчера. Пак няма да говоря много, само ще ви покажа няколко снимки от глетчера и от неговата вътрешност. Един съвет – проверете предварително каква е пътната обстановка, защото се случва дори и през май проходът да е затворен. Заради снеговалеж!

Входа за глетчера беше 9 франка, но определено беше неповторимо изживяване. А гледката към долината е уникална.

Оставаше ни само един ден в селцето Сейнт Люк и затова следващият ни ден беше планиран за прохода Сан Бернар, от където произхожда едноименната порода кучета. Някога те са живели в хосписа, който се намира на най-високата точка на прохода, но преди няколко години са дадени на две организации, които имат задължението да ги водят отново там през лятото. Нашата цел и желание беше да отидем и да ги видим там горе в планината. Когато пристигнахме обаче, се оказа, че ще бъдат докарани чак през юли, т.е. нямахме късмет и ни останаха само завоите. В този момент обаче видяхме, че има някакво събиране на поклонници и един свещеник дойде и ни раздаде чашки с вино и така участвахме в поклонническия купон. Все пак разочаровани от това, че не сме видели кучетата, решихме да отидем до Аоста в Италия (така и така бяхме на границата). Запалихме колата и отидохме. В Аоста беше над 30 градуса, затова се разходихме малко и изядохме по една италианска пица, като цените от 7 евро за пица (в ресторант) ни се сториха като жълти стотинки в сравнение с цените в Швейцария. След това пихме и по едно капучино по 1,50 евро И все пак доволни от деня, потеглихме обратно към вилата ни. Последната ни вечер в нея премина във вечеря и планове за последния ни ден в Швейцария

А тъй като не бяхме видели санбернарите, решихме на следващия ден да посетим музея на едната организация, която сега ги отглежда. Фондация Бари в Мартини. Мартини беше на пътя към следващата ни дестинация – Лозана. Самият музей е много добре организиран, като има възможност да се снимате с кученцата и да ги погалите, както и да си купите сувенири естествено.

На различните етажи в музея е разказана историята на манастира и се пускат филмчета за важни личности, свързани с него.

След като се нарадвахме на кученцата и особено на бебетата, продължихме към Лозана, като по пътя спряхме в Шато ду Шалон, стар замък (или крепост), който се намира на брега на женевското езеро. Определено си заслужава една кратка пауза, като имате възможност да направите и пикник като нас.

Продължихме към Лозана и разгледахме центъра за около 2 часа, но тъй като сме били в повечето европейски столици, градът не успя да ни впечатли. Естествено отидохме отново до Женевското езеро и прекарахме 30 минути на един от плажовете му.

След това се отправихме към последната ни квартира, която се намираше в селцето Валбирсе, доста близо до границата с Германия. Квартирата беше приятната изненада на почивката – на живо се оказа луксозна вила на два етажа, със страхотна тераса, на която вечеряхме и още по-страхотна зимна градина, където можеше да си пием кафето сутрин. Най-големият бонус беше обаче фермата към нея с много крави, кончета, зайчета и едно лудо пони.

Не спряхме да се радваме на животните дори и на следващия ден, преди да заминем обратно за Германия. Меги, за първи път, не беше ухапана от никое животне, въпреки че отново нагушка и намачка всички.

С това нашето приключение в Швейцария приключи. Една държава със страхотна природа. Ако сте обикаляли повечко по света и особено из Европа, спокойно може да пропуснете градовете. Не че не са хубави, просто сравнени с природата им определено са по-малко интересни (но това е лично мнение). Ако нямате кола или не искате да шофирате, поразгледайте за някои от картите за влак за няколко дни, с които може да обиколите цяла Швейцария.

Както винаги добавям и мястото, на което нощувахме – вилата с фермата към нея:

https://www.airbnb.de/rooms/16766724

Първата част от пътуването из Швейцария, може да прочетете в статията „Швейцария – снежна приказка през юни 1„

Както и видеото от пътешествието: