Продължаваме с пътешествието из Гран Канария.

Пазарът в Терор, Гран Канария

След като предишната вечер имах вземане-даване с калмарите, в този ден почти пропуснах закуската. А и трябваше да се става и тръгва рано, понеже планът отново беше с доста точки и не малко шофиране. Беше неделя, а това означава само едно нещо – Пазар в Терор. За по-непросветените като мен, да спомена, че Терор всъщност е селце в северната половина на Гран Канария. Та в него се провежда май най-големият местен пазар на острова. Ама ние това и чакаме, защото местен пазар означава 2 неща – много вкусотии за опитване и много танци. Запътихме се ние по магистралата, по едно време се отклонихме от нея и тръгнахме по любимите ми тесни пътища. Вече не ми правеше впечатление, когато се разминавам с автобуси. Просто като се появи някой, скачам върху жената и му правя място да мине през моята седалка. Покривът отворен, деспаситото си дрънчи (майтап бе, пускаха и други песни) и нас няма кой да ни удържи.

Да де, ама докато не стана задръстване между две села!!! 30 минути отидоха в чакане, обаче нас това не ни впечатлява, тъй като всеки ден имаме по поне толкова между Дюселдорф и Бон. Накрая стигнахме Терор, зарязахме колата на един селски паркинг и отидохме в центъра по невероятните улички с техните старинни сгради. Добре де, ама то в центъра бяхме аз, жена ми, още 10 човека и общо 5 сергии на пазара.

Установихме, че сме подранили и се отправихме в търсене на местни забележителности и тоалетна. Намерихме доста забележителности и само една тоалетна, в която някакъв Дон Педро ми искаше 50 цента за да я ползвам. Обясних му набързо ситуацията от вчера и човекът видя, че ако всички са като него, вчера щях да имам нужда от абонаментен план с безплатни минути за тези тоалетни. Пък и най-вече му досаждах, а и стана опашка, та ме пусна без пари.

След обстойно обхождане на забележителностите на селото, свеждащи се до едно стълбище и няколко къщи, решихме да се върнем към пазара.

Направихме няколко обиколки, като естествено опитах някакви аржентински наденички в хлебче, мармалад от черен чесън и разни други местни специалитети. Меги си купи някакво наметало, което каза че било пончо, ама май не е гледала Батман, за да види, че се казва НАМЕТАЛО. Както и да е, след 2 минути пред погледа ми се показва черна мадама с мъжа си, които пресоват захарна тръстика и правят сок. Викам: Тука сме и ние. Отидох при нея, взех си едно сокче (много гадно), тя искаше и ром да слага черната пантера, ама отказах, понеже нямаше да има кой да кара после между автобусите и пропастите, пък мен нали ми е хоби. Заговорихме се, оказа се че са от Куба (виж Гран Канария на инат – част 1 за кубинската връзка). Бре, пак кубинци. Гледам, една сцена сложили до захарната тръстика и на нея пеят някакви, ама по-зле и от мен, което уж беше невъзможно според Меги. Както и да е, по едно време се появи някаква девойка, малко неугледна, ама пък запя добре. И естествено само меренге. Викам си аз, в това село кой ще ти танцува. Докато се осъзная и се напълни пред сцената с баби и дядовци (ама все над 70 години) и кой с бастун, кой с наколенки, като метнаха едно меренге, ама кълчат се тея бабки, нямат спиране. Убиха ме направо. Мен тук ме хвана чак срам да танцувам. Те, до преди 2 минути не можеха да ходят, ама сега как кършеха снаги. Порадвахме им се, па си отидохме до колата и продължихме напред. Ако отивате в Терор, задължително в неделя заради пазара. Иначе другото яко са сградите с балконите, църквата и тоалетната на Дон Педро. Ама не се циганете като мен, аз просто нямах в мен дребни.

Техеда, Гран Канария

Сега, след Терор, по план имахме Санта Бригида, Техеда и Артенара. Обаче от толкова зяпане из Терор, денят се беше преполовил, а имахме път още. Затова запрашихме директно към Техеда. По пътя спряхме само на едно местно пазарче, да видим какво продават. Един местен дойде и ни предложи пак някакво пончо (да се разбира наметало), което беше от 100% алпака вълна. И ни вика синко. Бре, как синко (5 на испански ) бе, викам си и щях да му казвам да даде два кашона. Както беше синко, като казах, че ще го взимаме и стана 55. Значи беше пропуснал важният факт, че аз сам роден и израснал в Димитровград на улица Ивайло 2. За незапознатите това означава, че балконът ни беше буквално над пазара. Дето се вика „Балкон дел Пазар“. Мятах като малко дете яйца и торбички с вода по хората на пазара (някой ако е бил уцелван тогава, да не се засяга, сега едва ли бих го направил отново … май). Та да ми изскачаш с тоя стар номер и после да ми падаш уж на 30, не върви. Накрая се съгласи за 15, което беше супер цена, понеже се виждаше че материалът е хубав, ама от инат не му го взех тъпото наметало. Както и да е. Продължихме към Техеда, паркирахме колата в единия край на селото. А по пътя гледахме и как гасят горски пожар с няколко хеликоптера.

Атрактивно беше, стига гората да не е твоя. Та пристигнахме ние в Техеда и тръгваме по уличките – невероятно място. Толкова красиво, с такава невероятна панорама, откриваща се от поне половината къщи.

И както си вървим, от една тераса една бабичка почва да ни говори нещо. Меги по принцип не се спира и не си говори така с непознати, ама аз съм винаги обратното. Както си спомняте от човека, който ни пита за пътя в Моган – това обикновено не свършва добре за другата страна. Ама тук бабичката беше леко чалната или я беше напекло слънцето, та се получи добър диалог. Нейните думи ги предавам, както са ми дошли, изобщо не я чувах какво казва. 101 процента съм сигурен, че и тя не чуваше какво казвам аз. Та ето диалогът:

Крейзи бабичка: Добър ден! От къде сте, туристи ли сте?

Аз: Много хубаво време и много ми харесва в Техеда.

Крейзи бабичка: За фиестата на картофа ли сте дошли.

Аз: А, това е жена ми, търсим къде да пием кафе.

И така продължи около 40-50 секунди, след което бабата ни махна и ние продължихме към основната ни цел – Дулсериа Нубло. Това беше малка сладкарница, с невероятни местни неща, като най-големият им специалитет е Масапан де Техеда.

Мен той толкова не ме впечатли, беше много тежка храна, ама си взех, както и няколко други неща. За Дулсериа Нубло се бях подготвил предварително, защото бях гледал едно предаване по немската телевизия за тази сладкарница и много исках да я посетя. Разказах на жените за предаването, те веднага даже ми казаха и какво ще искам да опитам и бяха прави де. Толкова ми хареса, че след около час се върнах пак да опитам и други сладкотии. Междувременно се оказа, че бабата не е била толкова луда и наистина има фиеста на картофа в селото. Тя се изразяваше в сергийки с различни картофени специалитети, които обаче вече прибираха стоката си, както и в отново сцена, на която пяха двама местни (така си мислех де), а пред нея се танцуваше …. меренге. Отново млади и стари, мъже и жени. И естествено ние с тях. Стояхме около 30 минути само да си танцуваме. Естествено аз съм късметлия, имам красива жена, която е бивш инструктор по танци и винаги привлича вниманието. След като се натанцувахме, седнахме на близкото кафене и си поръчахме кафенце. По едно време музикантите събраха багажа и се запътиха към колата си. По пътя минаха покрай нас и ни оставиха един диск на масата. Помислих, че искат да им го плащаме, ама се оказа, че е промоционален. Заговорихме се и ни обясниха, че искат така да се прочуят и че всъщност не са местни, а от … Куба. Кубинската връзка нали я помните. Така и не разбрах как се е стигнало до там, че да има толкова кубинци на острова. Дискът не беше нещо особено, т.е. музиката им. Ама става. Планът беше да продължим през вътрешността на острова и да се приберем в хотела, защото наближаваше 16 часа и можехме да отидем малко дори и на плаж.

По пътя спряхме на Мирадор де Унамуно, малко преди Маспаломас , от който се разкриваше поредната умопомрачителна гледка. Не сам бил в Гран Каньон, но си го представям по подобен начин. Няма какво да ви обяснявам повече, вижте сами.

И така приключи и този ден – естествено с неизбежното ресторантче с вкусна морска храна, малко вино и бирички преди лягане.

Фиргас, естествените басейни и любезните мафиоти

След закуска на следващия ден, се отправихме към северната част на острова, ама най-северната. Програмата ни беше доста сгъстена и включваше Арукас, Фиргас и в края на деня Галдар (или Халдар), където целта ни бяха естествените басейни Piscinas de Roque Prieto. Стигнахме до Арукас, ама нещо не ни впечатли, понеже най-голямата забележителност беше едно подобие на катедралата в Кьолн и затова продължихме, за да имаме повече време за басейните. След кратка разходка отпрашихме за Фиргас.

Фиргас, незнайно защо, не е много популярно градче. А е интересно. Първо, има само един банкомат, на който чакат всички. Ако ви трябват пари, изтеглете си в Маспаломас или Лас Палмас. Във Фиргас … ще трябва да останете да нощувате, ако искате да ползвате банкомата. Ама дребен проблем, изкарахме и без пари, поне до Галдар. Иначе в самото градче има доста интересни архитектурни чудатости.

Добър пример за такава чудатост е уличката с макети на всички Канарски острови.

Не по-малко интересни са и улицата с мини-рекичката и пейките около нея:

Като цяло Фиргас се оказа интересно градче, през което си заслужава да се мине, ако ви е по път. С оглед на това, че се намира в северната част на Гран Канария, не е особено достъпно от Маспаломас и другите градчета в южната част. Тъй като обаче е близо до Лас Палмас, една разходка с кола под наем си струва.

След като си позяпахме из Фиргас, най-накрая потеглихме към естествените басейни Piscinas de Roque Prieto. И тук започна началото на края. Мармалада, така да се каже. Предварително бях прочел, че не са много лесни за намиране, затова си ги бях запаметил в навигацията на телефона. Ако напишете в гугъл Piscinas de Roque Prieto, веднага ще ви излезнат на пътя Camino de San Lorenzo и ще се запътите към тях. Така направихме и ние. Когато отидохме там, следа от естествени или каквито и да е басейни обаче нямаше. Ама никаква. Имаше цял океан, ама едва ли някой го брои за естествен басейн. Та седнахме ние на брега на прекрасния голям океан, по средата на нищото и почнахме да ровим из Интернет (йухууу, да живее безплатния роуминг в ЕС). Разбрахме, че сме на абсолютно, ама абсолютно грешното място, а вече беше станало обяд. Истинските Piscinas de Roque Prieto се намираха на около 15 километра от нас, в градчето Галдар. След като стигнахме там, решихме, че за да оцелеят всички, аз първо трябва да хапна. Намерихме нещо като испанска „Българска кухня“ и вкусно-вкусно си хапнахме. Е вече време беше за басейните. Потеглихме пак по един път (GC-294), ама не щеш ли, сме се отклонили без да разберем (добре, че за първи път ни се случва). Минахме покрай някаква табела, от която нищо не разбрахме, само пишеше „Prohibido“. Забранено, забранено, колко да е забранено. Постепенно нормалните сгради около нас започнаха да изчезват и изведнъж се озовахме в нещо като циганска махала с бананени плантации. Ама само бананови палми и околко тях нацвъкани някакви колиби. Както си се оглеждаме ние като гърмяни зайци и пред нас изниква един голям черен Toyota Land Cruiser. Ама така е застанал, че няма и как да минем. В този момент от него изскачат двама едри мъжаги (ама толкова едри, че не знам как се бяха събрали в тоя джип) и почват нещо да ни се обясняват. Аз мълча като пукал, Деспаситото вече е Депресито и се чудим как да им избягаме с нашия мижав Ситроен. След 15-20 секунди, разбираме, че това няма да е проблем, понеже им е паднал акумулаторът и просто искат да им дадем ток. Обясняваме им, че нямаме кабел, те и те нямат, та затова ни молят да отидем до бензиностанция, за да вземат кабел. Ние почваме да си представяме как ни убиват и ни зарязват сред бананените палми, ама все пак ги набутваме някак на заднада седалка, отваряме покрива, за да си показват главите и отиваме за кабел. За да не говоря 100 часа – кабел нямаше, ама си взеха акумулатор, заведоха ни до басейните Piscinas de Roque Prieto и ни оставиха там. Излезнаха готини хора, ама така и не разбрах какви са и с какво се занимават. А басейните, о басейните ….

За съжаление нямахме късмет с времето, океанът беше бурен, а водата студена и едно къпане в басейните щеше да е доста рисково. За сметка на това там направихме едни от най-хубавите снимки на Гран Канария.

Поредният прекрасен ден на острова приключи. Оставаше ни само още един, в който щяхме да посетим едно не по-малко красиво място – къщите в скалите в Barranco de Guayadeque. По пътя минахме през градчето Инхенио (Ingenio) – малко китно градче, където пихме кафе и направихме по някоя снимка в центъра.

Barranco de Guayadeque – на испански barranco май означава каньон. И определено това е един много интересен каньон. В миналото хората са вкопавали къщите си в скалите, което е допринасяло доста за поддържането на константна температура. Като цяло там не ни се случи нищо интересно, но пък определено бяхме впечатлени от гледките, които видяхме. Затова и на това място приключвам разказа за Гран Канария и ви оставям да се насладите на гледките от Barranco de Guayadeque. Първата част от пътешествието ни до Гран Канария ще намерите в статията „Гран Канария на инат – част 1“