Защо пък Гран Канария на инат?

Тъкмо прибрали се от Португалия, осъзнахме че преди следващата ни почивка в Швейцария имаме пак един блок от 6 почивни дни в началото на юни, а нищо не сме планирали. Вариантите бяха – А. да си седнем на дупетата и да си свършим разни домашни работи и Б. да намерим евтини билети за някоя близка дестинация. Както винаги вариант А. беше категорично отхвърлен преди да бъде споменат (пусто мързел). След кратък обзор на посетените дестинации, установихме че изборът се свежда до Малта или Балеарските острови. Обаче нито за Малта, нито за Майорка или Менорка намерихме билети. Общо взето единственото подходящо като дни и часове на полетите бяха Гран Канария или Литва. Вече сме били на Лансароте и още веднъж Канарски острови не ни привличаше толкова. Тогава се сетих обаче, че доста приятели са ми разказвали, че на Гран Канария е голяма скука и няма какво да се види. Без много да се замислям, запазих билети с Норвегиан и Ryanair. Eй така на инат, понеже бях убеден, че толкова голям остров, определено ще предложи доста. Очевидно и на други хора са им разказвали, че няма какво да се види там, та успяхме да си намерим супер хотел на плажа (Серватур Грийн Бийч) за 215 Евро за 6 нощувки. Хотелът наистина беше прекрасен, като разполагахме с голямо студио с тераса точно над морето. Следващата стъпка беше да си запазим кола под наем, тъй като кацахме късно вечерта, а и прочетох, че е хубаво островът да се обиколи с кола. Веднага си намерих един бръмбазък (от класа на Фолксваген Фокс) от billigermietwagen.de, като договорът беше с Avis и в цената от 93 Евро за целия период бяха включени и всички застраховки, включително огледала, стъкла и под на колата. Супер оферта, викам си и се кефя, че пак съм ударил келепира. 10 дни преди да заминем обаче получавам имейл от Авис и започвам да чета:

„Уважаеми господин Радев …“ . Още като почнат много да ме уважават и ми е ясно, че нещата не отиват на добре. „… за съжаление не можем да ви осигурим желания от вас автомобил и затова се налага да прекратим договора“ . Ей тука ми падна пердето, ама продължавам да чета. „Като алтернатива можем да ви предложим Ситроен С1 кабрио на цена от 97 Евро за целия период, при същите условия“ . Тук пердето вече почва да се повдига пак. Естествено потвърдих им и жертвах четирите Евро разлика, за да мога да повея косите на любимата в кабриолетчето.

В последствие установихме, че това с веенето на косите може да е и доста изморително, ако се прави в продължение на няколко часа под парещото слънце на Гран Канария. Общо взето си направихме кефа на няколко пъти, особено в градчетата с надута испанска чалга, но като цяло си карахме със затворен покрив и пуснат климатик.

Дойде заветният ден, кацнахме на летището в Лас Палмас и веднага отидохме на гишето на Авис. Тъй като бяхме с пълни застраховки, дори и не си направиха труда да ни предлагат допълнителни застраховки като на останалите туристи и съответно след 5 минути бяхме до колата. Поогледахме я бързо, бързо и метнахме багажа в багажника (добре, че пътуваме винаги с ръчен багаж, понеже багажника не предполагаше да носим повече от две малки куфарчета). Качихме се и се запътихме към хотела, където пристигнахме около 23:00, изпихме по една безалкохолна бира, която си взехме от една бензиностанция (вечер дори и на бензиностанциите не продаваха алкохол) и побързахме да си легнем, защото за следващия ден бяхме приготвили сериозна програма.

Дюни, снимки, дюни, снимки, снимкодюни

А тя включваше почти само едно нещо – дюните на Маспаломас. Общо взето символът на Гран Канария според мен. След обилна закуска, запалихме ситроенчето (естествено със свален покрив) и с неизбежното Деспасито (по всяко радио само тази песен пускаха), препуснахме към Маспаломас. Още щом видяхме дюните, имахме чувството, че сме в някоя приказка. И като се започнаха едни снимки, едни чудесии.

Общо взето ние се снимаме много, тоест снимам, жената прави маймунджилъци. Като цяло рядко пътуваме с други хора, най-вече защото много обичаме да ходим пеша, а повечето хора предпочитат градския транспорт или таксита. Но когато сме с някой друг и той случайно успее да издържи на ходенето (не ходим бързо, даже доста си се влачим, просто излизаме към 9 и обикновено преди 22-23 часа не се прибираме), то на снимането не му издържат нервите. Просто нормално си стоим по 1 час на разни интересни места и си се щракаме. А на дюните, стояхме няколко часа (е и малко на плаж отидохме де). Бяха толкова впечатляващи – просто те караха да скачаш и бягаш по тях. Или поне до момента в които станаха ужасно горещи.

След като ни се изпържиха петите, решихме да отидем да хапнем някъде и да пием по кафенце, разходихме се из Маспаломас и Мелонерас. И естествено снимахме.

Общо взето с това и с кратка разходка в градчето Аргинегин приключи денят ни.

Мирадори и фиести на Гран Канария

Следващият ден стартира спокойно, с кафенце на терасата и изглед към морето.

Нищо не предвещаваше, че той ще бъде толкова емоционален. Планът беше просто – отиваме до Балкон дел Мар, посещаваме Пуерто де Моган и накрая правим разходка из Моган. Речено-сторено. Запалихме ние пърпоринката и потеглихме. Решихме да минем по живописния път GC-500. Пътят е наистина невероятен, като през по голямата част от времето се движехме по ръба на скалите, точно над океана. Ако не се лъжа, е обявен и за един 10-те най-опасни в Европа. Всичко е невероятно, стига да не беше онзи малък проблем. Аз, шофьорът, имам невероятен страх от високо. Което разбира се не ме спря да се кача на един-два четирихилядници в Швейцария или да се кача пеша на Айфеловата кула. Винаги обичам да достигам до предела на страховете си. Обаче обикновено ми се завива и свят. Което не е добра комбинация по път като GC-500. Освен че на места е над океана, а на други над пропасти, пътят е и много тесен. Толкова тесен, че на моменти се налагаше да излизаме максимално извън пътя, за да се разминем с други коли. Естествено на изключително малкото места, на които имаше мантинели, те бяха дървени!!! Най-екстремно беше, когато казах, че поне сме сигурни, че тук автобуси и камиони не минават и буквално секунди след това срещу нас изскочи 50-местен автобус, което ме принуди буквално да спра в храстите от дясната ми страна. След като наближихме първата ни дестинация за деня – мирадора Балкон дел Мар, навигацията ни реши да ни прекара по някакъв селски пят. Оказа се че испанците обаче са решили да си строят и някаква магистрала, която почва точно от този черен път. За разлика от в България (за Германия да не говорим), нямаше и помен от някакви ограничения, ако магистралата не е готова. След толкова шофиране по GC-500 в мен се появи едно необяснимо голямо желание да карам по магистрала. Това съвпадна с желанието на магистралата да се намира пред очите ми и след кратко обединение на желанията ни, вече шофирах по чисто нова магистрала, дори без маркировка, което като българин не ми направи никакво впечатление. Далеч повече бях впечатлен от стоящите на пътя след един завои валяци, които невъзмутимо препречваха пътя на българския юнак с кабриолет. Още по-впечатлени обаче бяха работниците, които тъкмо хапваха върху валяците. Цялата ситуация провокира в мен един копнеж за обратен завои, на които мигновено се отдадох и след няколко километра бях отново на любимия ми селски път. Само за протокола – на излизане от магистралата специално погледнах дали няма поне забранителна табела – еми нямаше (абе да не би да е имало някакви конуси или ленти и аз да съм ги събрал??). Както и да е, след още няколко километра стигнахме вече споменатия Балкон дел Мар, където гледките просто ни оставиха без думи. Без да описвам допълнително, ви показвам няколко снимки от това изживяване за сетивата.

След дъъъъълго щракане на Балкон дел Мар се отправихме към Пуерто де Моган. По принцип може да се разказва доста за това красиво място, но ще ви спестя разказите и ще ви покажа няколко кадри от страхотните малки улички.

Вече посетили Пуерто де Моган, забелязахме че все още е доста рано и решихме да отскочим и до Моган (още не знам дали е град или село), което беше на около 15 мин. път с кола. Нищо не предвещаваше какво предстоеше да се случи там. Малко преди Моган, забелязахме много хора, млади и стари, облечени с традиционни канарски носии и след още малко на пътя ни стоеше полицай, които учтиво ни обясни (на испански естествено), че в Моган има фиеста и не може да влезем с колата. Е ние само това чакахме – обърнахме назад по пътя и паркирахме въшката в първите подходящи храсти, след което се отправихме по пътя заедно с местните.

Стигнахме пред една от църквите на Моган и седнахме пред нея с няколко от местните. Събираха се все повече хора в носии, но така и нищо не се случваше в продължение на 40 минути. А очевидно фиестата не беше малка, понеже имаше много телевизионни камери и журналисти. И докато си стоим и си размишляваме над тъпотията на канарските фиести, изведнъж отнейде се чуха барабани и буквално до нас изскочи стадо кози, заедно с пастира си. Докато осъзнаем какво става се появи и огромна количка с плодове и зеленчуци, а зад нея хора, които весело танцуваха меренге.

Между другото не знам защо, но има някаква кубинска(карибска) връзка на Гран Канария. Но затова по-нататък. След танцуващите хора се появиха и музикантите, които спряха по средата на улицата и започнаха да свирят и пеят.

Изведнъж улицата се напълни с танцуващи, пеещи хора и кози. Козите не пееха! След тях се появиха деца, които скачаха на въже. Но всичко това бледнееше пред това, което щеше да се случи след малко. След или по-скоро заедно с цялата тази какафония се появиха едни огромни колички с представители на различните околни села, които представяха продукцията си. Ама освен да представят сурови продукти си и готвеха разни нещица, цвърчаха пържоли и т.н. И всичко това си върви по улиците.

Нас нещо ни объркаха и не разбраха, че сме туристи, та минахме зад загражденията, които разделят туристите от какафонията. И в един момент като ме подхванаха едни лелички – ама опитай от това, опитай от онова. А аз задръжки нямам, щом те го ядат, значи става за ядене. И тук филия с чорисо, там пържола, деня ми се изпълни с още повече смисъл. А леличките ставаха все повече и повече, респективно и храната, която поемах. Аз винаги съм бил радостта на готвачите, понеже си хапвам доста и опитвам всичко. В един момент обаче се превърнах в опитното зайче на фиестата и реших да поспра с храненето и да се включим към меренгето.

След няколко часа, няколко килограма храна, много танци и едно отказано интервю за телевизията на съседното село, се отправихме към колата. Денят и емоциите не бяха приключили, защото по пътя до нас спря млад испанец и ни попита нещо. Аз обаче разбрах, че пита дали искаме да ни закара до някъде. И му отговорих, че колата ни е на 500 метра и в ляво и няма смисъл. В последствие Меги ми каза, че не съм го чул и той е питал за пътя. Не го видяхме повече този човек.

Но най-лошото предстоеше. Въпреки че нямах място в корема, съобразих, че нежната ми половинка не е хапнала почти нищо и реших да я заведа на вечеря в едно много спретнато селско ресторантче. Седнахме и тя си поръча скариди, а аз реших да ударя една безалкохолна бира. Добре де, ама не щеш ли, менюто някакси се завъртя към мен и погледа ми попадна на порция бейби калмари на грил, приятно допълнена със салатка и картофи.

Полакомих се естествено, пък и меренгето изразходва голяма част от чорисото и пържолите, та спасих няколко калмара от изхвърляне. Две безалкохолни бири трябваше да ги накарат да се чувстват като у дома и почти успяха. Вечерта беше към своя край, прибрахме се в хотела и се наслаждавахме на луната точно срещу терасата ни, когато ми дойде великата идея, да увелича комфорта на калмарите с още 2 бири. Изпих ги и си легнахме. Около 2 през нощта, обаче се оказа, че на Гран Канария не само приливът е впечатляващ и при мен се получи един своеобразен бирен прилив. Калмарите изведнъж се сетиха, че са забравили нещо вкъщи и поеха по обратния път. Примерът им беше последван и от прасенцето във форма на чорисо. Изводът е следният – местните са много гостоприемни и всеотдайни. Дори прекалено. Отидете в което и да е село по време на фиеста (има календар с фиестите) и се насладете на специалитетите им, но НЕ ПРЕКАЛЯВАЙТЕ!