Малдивите са островна държава в Индийския океан … бля, бля, ще ви спестя фактите, които може да си прочетете и в Уикипедия, а ще ви разкажа за посещението ни на Малдивите през декември 2016, което беше и нашият меден месец.
Ама малко предистория – Аз и Меги обожаваме да пътуваме, така се и запознахме – бяхме екскурзоводи за един от големите немски туроператори и след като тя завърши училище (младо гадже си хванах), заминахме за Германия. Там само след една година се разболях от много тежка болест, но навременната намеса на лекарите ме спаси. И понеже невероятната жена до мен, въпреки крехката си възраст, ми даде смисъл да се боря и живея, реших да и предложа брак (предложението беше на Лансароте – романтика от където и да го погледнеш). Превъртам лентата две години напред и идва 2015 година, ние сме решили някъде през лятото на 2016 да вдигаме сватба, ама още по-рано сме решили, че меденият месец ще е на Малдивите, нищо, че сме студенти и не изкарваме още толкова пари, ама знаем, че аз поне скоро ще изкарвам. Ресторант за сватба още нямаме, затова пък остров на Малдивите сме избрали. Пак превъртаме напред и стигаме до април 2016 – стари кучета сме в туристическия бранш и си издебваме нашият хотел за изгодна цена с пълен пансион. Решихме пълен пансион вместо ол инклузив, понеже разликата беше около 45 евро на човек и ден, а ние пием само вода и вино/бира и като ударихме една сметка, не си струва за нас ол ин (така се и оказа, давахме около 20 евро на ден на човек, без да се ограничаваме от нищо). Остават още 8 месеца, ама ние вече купуваме UV екипировка за гмуркането, плавници, маски, китайска ГоПро алтернатива (много сме доволни и скоро ще напиша специална статия за техниката ни) и чакаме да дойде декември и да се метнем на Етихад (с тях ни беше полета през туроператора).

Превъртаме времето (как си го въртя това време), щастливо бракувани сме вече, остава един месец до декември, аз съм от почти година консултант в една немска фирма и изведнъж поради тази причина получавам покана от Еър Берлин да тествам заедно със съпругата ми програмата им за лоялни клиенти и получаваме сребърен статус. Още по-хубаво – тъкмо са заедно с Етихад. В последствие това наистина ни донесе някои бонуси, като например престоя в лаунджа в Абу Даби. На Еър Берлин в крайна сметка им донесе фалит година по-късно.

Идва големият ден и отиваме на летището в Дюселдорф и сядаме и си пием чайче докато стане време да летим. Беше ни първото пътуване извън Европа и бяхме много развълнувани. Качихме се на самолета и естествено почнахме да си играем с развлекателната система. Изгледахме два филма, вечеряхме (имахме специални менюта, заради разни алергии и съответно получихме първи вечерята си), пихме по чаша вино и заспахме. На сутринта кацнахме в Абу Даби, но тъй като закъсняхме, нямахме време да посетим лаунджа за повечко време, затова и просто зяпахме с удивление хората от различните националности, които за нас като европейци, бяха много интересни. Искам да споделя, че първият ни полет беше кодшеър с Еър Берлин , а втората част от пътуването с Етихад и определено обслужването и комфорта при Етихад ни харесаха повече, при все че в Еър Берлин получихме места в бизнес класата, понеже беше препълнен самолета.

Прескачам частта с кацането в Мале, само искам да споделя колко бяхме впечатлени от това, че жените на летището бяха забулени, но въпреки това в тесни клинове и на високи токчета. Запознахме се с екскурзоводката си и се оказа, че сме имали общи колеги в миналото, качиха ни на лодката ни за трансфер и заминахме за нашия остров. След около 40 минути в доста спокойния океан, го видяхме в далечината – Ембуду Вилидж, нашето островче. Чакахме го толкова време и сега беше на една ръка разстояние. Изборът ни попадна на него, защото е бюджетно решение (платихме по около 1900 евро за 2 седмици пълен пансион с включени полети), но е с много високи оценки, които определено се оправдаха.
На това място ще кажа, че според мен има три вида посетители на Малдивите – първо са бакпакърите, които обикновено нощуват на местните острови и успяват относително евтино да посетят тази дестинация. После идват хората, които им е все едно какъв ресорт ще имат, защото отиват заради подводния свят и природата. И на трето място са хората, които свързват Малдивите с лукс и нощуват в съответните курорти (при някой нощувката  е по-скъпа от нашите две седмици). Ние определено сме от втората група и това предопредели избора на курорт. Ембуду Вилидж е тризвезден хотел на самостоятелен остров, който обаче предлага храна на много високо ниво (спокойно може да се причисли към 4 зведните), но това , което беше най-важно е, че има невероятен собствен риф, който започва почти директно от плажа. Т.е. за гмуркане и шнорхелинг не беше нужно да се пътува с лодка, просто се влизаше от кея във водата.

Първи впечатления от Малдивите

След като пристигнахме, ни посрещнаха с мокра кърпа и студен коктейл, които ни дойдоха прекрасно след дългото пътуване. Отидохме в стаята, където вече ни чакаха куфарите ни и съответно човекът, който ги беше пренесъл чакаше бакшиша си. Беше станало около 16 часа местно време и си пуснахме по един бърз душ, преди да се отправим към опознаване на дома ни за следващите 14 дни. За стаята ще напиша само две изречения – нищо особено – легло, гардероб, маса със столове, хладилник и климатик, както и баня – ако сте претенциозни и държите на лукса, това място не е за вас. За сметка на това беше на брега на морето и всяка вечер слушах  вълните, когато заспивах. След като се изкъпахме, започнахме да обикаляме по острова – а той беше невероятен, макар да не е много голям. Вътрешността му е пълна с палми и друга тропическа растителност и човек се чувства като в джунгла. А плажовете, ооо плажовете. Винаги съм гледал снимки от Малдивите с белите им плажове и тюркоазената вода. Еми няма снимка, която да предаде цветовете така, както са на живо.

Първо плажът е толкова бял, че не може да се стои без слънчеви очила, понеже пясъкът отразява много силно слънцето. Бял и безлюден. Имахме късмет, че повечето туристи бяха немци и по цял ден стояха под сенките на палмите, докато ние си избирахме хубаво местенце на свободният за нас плаж, на което да си сложим шезлонгите. Шезлонгите са тема сами по себе си. Тъй като хотелът е посещаван основно от немци, основният спорт, който се практикува е ранно ставане за запазване на шезлонг с хавлия. Така и не разбрах как тези хора могат да станат в 6:00 часа, само за да си запазят шезлонг, след което да отидат на закуска, да полегнат отново и да отидат на съответния шезлонг чак към 16:00 часа, т.е. около 2 часа и малко преди залез. Обаче не, Бай Ганьо това не го спря и след като на втория ден не си намерихме празни шезлонги, прилежно сгънахме две кърпи на Байерн Мюнхен (и без това ме дразнят откакто опукаха Барселона) и си придърпахме шезлонгите.

Собствениците така и не се появиха до вечерта. Аз малко се отплеснах с плажа и забравих за водата – ей все едно съм я рисувал с водни боички. Не вярвах, че може да има такъв цвят. Все си мислех, че е правена с Фотошоп. А като погледнеш в нея и се виждат и риби и дъно на доста метри дълбочина. Което си беше предимство, за да не настъпим някой корал или пък каменна риба или нещо друго подобно.
След кратката ни разходка през първия ден (за 20 минути се обикаля целият остров), се насочихме към ресторанта, защото беше станало около 19:00 часа, т.е. бяхме видяли залеза и беше време за вечеря. Както на целият остров, така и в ресторанта може да се ходи бос, но ние си слагахме поне там джапанките. Интересното беше, че още в началото получавахме собствена маса, на която хапвахме до края на престоя ни. Имахме късмет да ни сложат на маса за двама, макар че нямахме против и такава за четирима, понеже сме много контактни и винаги се заговаряме с другите хора (понякога мисия невъзможна при немците). Освен маса имахме и зачислен сервитьор – нашият беше дребен малдивец, който почти не говореше английски, за немски да не говорим. Ама беше много готин и винаги ни угаждаше – ходеше да ни носи разни неща директно от кухнята и ни показваше разни странни плодове. Абе голям симпатяга. Е той беше симпатяга заради бакшиша, ама това е друга тема. Храненето беше на бюфет, като всяка вечер имаше тематична вечер. Няколко примера – италианска, азиатска, барбекю, рибна и т.н. Единствено на Коледа беше по-различно, ама ще разказвам по-нататък. След като хубаво хапнахме (може да съм Ганьо Балкански, ама не си препълвах чинията!! ), се отправихме към стаята. Бяхме страшно уморени и заспахме веднага почти, само малко си разопаковахме багажа.

„Има раци, има раци“ … 6:30 сутринта, жена ми е с 10 години по-млада и не и се спи като на мен, страшно е импулсивна и емоционална. Станала тя в 6 часа, въртяла се 10 минути и решила да се разходи малко. Хубаво, ама стаята ни е на брега на морето, раците и те там живеят (едни големи, дето се нанасят в чужди черупки). Излиза тя и ги вижда по целия пясък да си вършат разни рачешки задачи сутринта и влиза в стаята като ураган над Куба и скача и вика: „Има раци, има раци“. До края на почивката бяхме атракцията на острова, понеже тя реагира много радостно на всякакви животинки, а немецът е малко по-сдържано същество (емоционално сравним със зарядното на лаптопа ми) и му идват в повечко толкова веселба и емоции. След като се успокои и закусихме, отидохме да се попечем и да правим снимки. Мен хобито ми е  фотографията, на нея хобито и е да я снимат и съответно ние с 3 апарата, 4 обектива и статив бяхме готови за бой. Толкова готови, че и силният тропически дъжд не ни отказа да снимаме.

Къде що имаше палма, гущер или прилеп, беше заснето. Резултат – над 3000 снимки за 2 седмици. Ей така в снимки и лежане на плажа си ни мина половината ден.

Подводния свят на Малдивите

След като се наобядвахме, аз реших да полегна малко (това трудно решение го взимах всеки ден за по час на обяд) и като станах беше време да се пробваме в шнорхелинга за първи път. Аз съм от Бургас и съм виждал няколко скумрии, включително две пържени, една на скара и тая от третия етаж на старата ни квартира с червената коса, ама до там ми се изчерпваха контактите с рибите. Жена ми пък много се кефи на „Да намериш Немо“ и знае, че Никулден е рождения ден на шарана или там какъвто празник има тоя шаран. Т.е. ние с рибите сме на ти, взимаме плавниците и маските и отиваме в морето, пардон океана. Левия крак, десния крак, маска на главата и цоп – проста работа.

Е хубаво, ама тя стои и те гледа. Някаква шарена риба, със захапка като на леля Сийка и дължина около половин метър, стои на метър от нас и си дъвче корали, като изобщо не се трогва от присъствието ни. Същото не важи за Меги (жена ми), която кара дори пилотите на минаващите на около 10 000 метра самолети, да разберат, че току що е срещнала бяла акула под прикритие. След първоначалните емоции и за нас и за рибата почваме да се задържаме повечко под водата и с интерес да наблюдаваме околния свят. Интересът ни беше дотолкова силен, че след няколко дни дори отидохме да се гмуркаме с инструктор и мога да кажа, че видяхме страшно много чудесии – костенурки, цели стада от рибки, морена … абе пълна програма.

Това е единственото нещо, за което в последствие съжалих – че не изкарахме един OWD сертификат предварително. Ама здраве да е. В последствие толкова свикнахме, че ходихме доста близо до рибките, съответно и те до нас. С времето и уменията ни с подводната камера се подобриха и направихме страхотни клипчета. Всичкото това спокойствие продължи доста дълго …. докато не срещнахме акулата. Сега като се замисля беше малка – около 1,5 метра, ама тогава колко голяма ни се стори. Както си плувахме и изведнъж тя мина покрай нас, на около 3-4 метра. Бавно и спокойно, все едно не съществуваме. Аз я видях първи и я показах на Меги. И доказахме нещо ново за науката – човек може да говори под вода… По-скоро да пищи. Меги така се извика под водата, че акула в следващите няколко дни така и не видяхме, но към края на почивката имахме доста срещи с тях, вече съответно доста по-спокойни.

Повече за случките с акулите и всички щуротии на Малдивите, ще разберете в „Диви Малдиви – част 2„.

А тук може да видите клипа с избрани моменти от престоя ни на Малдивите. Приятно гледане!