Куба, Хавана, Мохито, Салса!!! Вива ла революсион! Вива грънци. 2 седмици преди пътуването ни до Куба, заради фалита на Еър Берлин, полетите ни до Варадеро и от Хавана бяха отменени. Естествено без да видим и стотинка от платените пари. Стояхме пред дилемата дали да прекараме планираната отпуска вкъщи, самосъжалявайки се или просто да си купим билети за първата възможна дестинация и да отпрашим. Избрахме …, нека да помисля, … естествено втория вариант. Най-малкото заради това, че пътуването до Куба трябваше да е подарък за сестрата на Иво. Затова си седнахме на дупетата и разгледахме какво се предлага в последния момент. Като финансово постижими останаха Алгарве в Португалия, както и Мароко. Впечатлени от скорошното ни пътуване до Португалия, но и привлечени от ориенталския чар на Мароко, решихме да дадем избора на рожденичката. Тя, както се казва, рече и отсече: „Мароко“. По-бързи от вятъра запазихме най-евтината възможна комбинация – кацане във Фес и излитане обратно от Маракеш. Престой – 8 цели дни. По принцип Мароко ни привличаше, но искахме да си го планираме спокойно и трябваше да е през 2018 година, за да може да нагласим тур в пустинята и да проучим туй-онуй. Ама както казахме горе – грънци. Затова се захванахме да организираме всичко в оставащите 2 седмици. Иво запази набързо нощувки през booking.com, а Меги се зае с намирането на агенция, която да осъществи тура в пустинята. След дълго търсене и още по-дълго пазарене по скайп намерихме нашата агенция, предплатихме тура и зачакахме да дойде време за почивката ни.

Пристигане в Мароко

Дойде заветният ден. След 3,5 часа полет кацнахме на летището във Фес. Беше вече почти 23:00, което обаче не ни спря да изкараме всички възможни апарати, за да наснимаме страхотния светещ надпис на летището. Изведнъж, от нищото изскочиха някакви военни с автомати и почнаха да свирят и да си слагат ръцете и автоматите пред обективите. Яснооо, не е разрешено да се снима светещия надпис. Сигурно затова ни изпроводиха до входа на летището и бяха толкова стриктни и убедителни с автоматите си, че се наложи да снимаме надписа тайно със сапунерката.

След като си премерихме обективите и пушките с войниците (1:0 за сапунерката), влезнахме в летището и зачакахме на паспортния контрол. След около 15 минути чакане и измината половината от опашката, една добра жена ни обясни на чист книжовен арабски, че всъщност не може да минем паспортен контрол без да попълним някакви анкетни карти. Мисля обаче, че по кравешкия ми поглед разбра, че единственото нещо, което знам на арабски е Лорънс Арабски и просто изкара своята анкетна карта и ми я показа. Ахааа, ще се пише значи. Бързо намерихме къде са анкетните карти (естествено местата на опашката си ги губим) и взехме по една, за да ги попълним. Обаче … обаче нямахме химикал. Оказва се, че химикал на летището във Фес в 23:00 часа е доста дефицитна стока. Направо ми идва сега като бизнес идея, да кацам в 23:00 часа с един куфар химикали и да ги продавам на отчаяните туристи по левче (т.е около 5 дирхама). Ще убия рибата. Както и да е, свършихме тази толкова важна за сигурността на Мароко дейност, преминахме паспортната проверка, където доста се учудиха, че сме от България. Дори единият митничар беше убеден, че Меги е берберка и има нещо криво в българския и паспорт.

Отвън ни чакаше нашият шофьор, любезно изпратен ни от риада. Риад в арабския свят е къща за гости, която се състои от малък двор в средата, а около него е изградена самата къща със стаите. За да се нарича риад, трябва да има фонтан и някакви 5 дървета. В нашия обаче фонтан нямаше, съответно поради липса на вода им бяха изсъхнали и дърветата и ги нямаше.

Май ни метнаха и изобщо не се казва риад тогава, а просто къща, ама в 23:00 часа ни беше все едно дали ще има фонтан или не. Та шофьорчето метна набързо багажа в един ван SsangYong, чието табло прилежно беше покрил с раздърпаната черга на баба си, гордо обявена за „original moroccan carpet“. Казах му че искам да ме спре до някоя банка, за да изтегля пари, с които обаче НЯМА да купувам чергата. Той се понесе по огромния три лентов булевард, свързващ летището с града, умело карайки и в трите ленти едновременно. Кротко летейки си с около 80 км в час, залепени за багажника на каращия пред нас автомобил (също умело каращ едновременно в трите ленти), подминахме няколко мотоциклетиста, старателно изключили всякакви светлини по превозните си средства. Въпреки всички усилия от страна на нашият шофьор, всички те оцеляха. В един момент спряхме до огромен бетонен бункер по средата на нищото. Грешка! По средата на някакви храсти. Шофьорът ми обясни, че това е банкоматът. Аз слезнах треперейки, като все още не знаех дали треперя заради това, че щяхме да убием мотористите или затова, че те оцеляха и сега трябваше да преминавам между тях, за да стигна банкомата. В крайна сметка изтеглих пари, от храстите не излезе нищо, а и не ми глътнаха картата, така че всичко е наред. След около 20 минути пътуване, в които бях сигурен, че ни отвличат, ама пък бях спокоен, че с този стил на каране ще катастрофираме и полицията ще ни спаси, когато дойдат за катастрофата, стигнахме до пуст паркинг на края на Медината на Фес. Това май е нещо като старият им град. На пустия паркинг шофьорът свали куфарите и каза нещо на арабски на чакащия на паркинга човечец. Човечецът, скрит под козирката на шапката си, грабна 2 от куфарите ни и се понесе по една тъмна уличка. Без много да го мисли, Иво грабна другите два и драсна след него. И така целият керван от един местен, Иво и три жени (забравихме да кажем, че и майка му беше с нас) се метна по тъмните улички на Фес. След няколко леви и половината десни завои, стигнахме нашия риад, настанихме се и легнахме. Преди лягане собственикът ни предложи да ни организира на следващия ден екскурзия до Шефшауен за по 30 евро на човек. С оглед на това, че с градски транспорт щеше да ни излезе 25, но пък за 30 щяха да ни вземат директно от риада, охотно приехме.

Шефшауен – синята перла на Мароко

На следващия ден се събудихме, протегнахме, разгънахме и т.н., след което се качихме на покрива на риада ни, където ни сервираха най-вкусната закуска на света, състояща се от нещо като мекици, кекс, мъфини, домашни мед и сладко, както и много кафе и пресен ментов чай. Закуски обилно, дори една идея по-обилно и точно като по часовник дойде и нашият шофьор. Качихме се в бусчето му и запрепускахме по пътя към Шефшауен. По траещият около 3,5 часа път, нашият шофьор успя да докаже, че може да кара в повече от три ленти едновременно и можем да проверим какво има в багажника на колата пред нас. За наша радост, не успяхме да изпълним нито една от поставените за деня цели, а именно – да премажем продавач на нарове, да се блъснем челно в камион, както и да ударим кола, спряла по средата на пътя в завой в планината. Равносметката от пътя са 2 нара (много сладки), малко сено от камиона, разлята минерална вода и четирима българи в Мароко с лица с цвят на камилско мляко. Въпреки всичко пътят до Шефшауен си заслужаваше, заради всички малки сини улички, приветливите хора, говорещи перфектно испански, както и заради покривката за легло, която благодарение на Меги, беше свалена от 400 на 100 дирхама. Но стига разкази за Шефшауен, просто му се насладете от следващите снимки.

Фес – местните пазари, ресторанти и забележителности

Няма да ви разказвам и за целия път от Шефшауен до Фес. Само ще спомена, че на връщане си купихме нарове по пътя, ама не от онзи, които щяхме да премажем, понеже не бяхме сигурни за реакцията му, когато ни види. Спряхме при едни продавачи, които след като ни продадоха наровете, ни помолиха да им сменим и евро монети. Тук се сблъскахме за първи път с математическите (не)умения на много от мароканците, но нямаше да е за последен път (ще има да четете, охо, охоо). Опитаха се двамата продавачи да ни метнат с курса, ама как го смятаха не знам … накрая ни дадоха 5 евро срещу 40 дирхама. Без много да се обясняваме, запалихме гумите на буса. За съжаление след тази случка възможностите ни за купуване на нарове от улични продавачи в Мароко се ограничиха още повече. Доволни от екскурзията и уморени от пътя, пристигнахме в риада, на заминаване дадохме на шофьора 10-те дирхама, които спестихме от сделката с народилърите, макар хич да не ги заслужаваше, след което излезнахме да се разходим из стария град и да вечеряме в някое ресторантче. На отиване минахме през малките улички с различните сергии, където животът тепърва започваше да кипи. Е поне за хората, за животните за съжаление той приключваше. Сред уличните котки ведро се разхождаха кокошки, неподозиращи, че скоро ще имат главна роля в поредния невероятен марокански тажин.

На една сергия местна мадама правеше палачинки на нещо като чугунена топка. По всичко личеше, че голяма част от палачинките са отишли за лична употреба. Малко по-нататък една камила въртеше любопитно глава наляво и надясно.

На отсрещната страна на улицата продавач на кайма ни предлагаше да си купим останалата част на камилата. Пълна идилия.

Стигнахме в ресторанта, поръчахме и вечеряхме различни местни вкусотии.

Нищо не можеше да помрачи страхотното ни настроение, докато не се наложи касиерът (имаше отделна такава позиция, понеже сервитьорите не винаги могат да смятат) да пресмята 3 пъти с калкулатора си 4 ястия по 50 дирхама. Това разбира се ни даде възможност да надникнем в кухнята, която естествено не беше разделена с нищо от останалата част на ресторанта. В нея младеж на около 20 години старателно миеше чиниите ни, като с премерено движение ги топваше в кофа с вода, при което остатъците от храната започваха да плуват във водата. За мое успокоение те нямаше да бъдат самотни, защото във водата вече плуваха доста други неща. Беше като лятна олимпиада за огризки. С това процедурата по миенето на чиниите приключи, което ме подтикна да си изяждам всичко в следващите ресторанти, за да не остава много в кофата с вода. Учудващо не получихме никакви стомашни проблеми през целия ни престой в Мароко. Нахранени, уморени и щастливи се прибрахме по тъмните улички, изгубвайки се само 9 пъти и без почти да питаме никого (под почти да се разбира, че ги питахме, ама не ги разбирахме после).

Оставаше ни само един ден във Фес и затова нашият домакин ни предложи да ни организира полудневен тур с местен екскурзовод. До тук добре. Цената от общо 20 евро също ни се стори примамлива и ние с охота приехме. На сутринта, след поредната прекрасна закуска, нашият екскурзовод ни чакаше, удобно излегнал се на дивана. Не се оставихме да ни впечатли външният му вид на член на известна злодейска организация от Арабския свят и поехме след него по тесните улички на Фес.

В последствие се оказа, че ни е въртял в кръг цял предиобед и реално сме минали един километър. Освен това екскурзоводската му дейност се състоеше в това да раздава бонбони на хората по улиците и да ни води в магазините на приятелите си. Второто е обяснимо, идеята на първото си остана неразбрана за нас, особено при положение, че на нас така и не ни даде бонбони.

Въпреки, че ни водеше по скъпите и прескъпи магазини на своите приятели, в цялата работа имаше и нещо полезно. Така например ни заведе до една от забележителностите на Фес – местата за щавене на кожите.

Още в началото ни раздадоха по едно стръкче мента, като ни обясниха, че е заради миризмата. Да си го кажем направо – прясната мента мирише страхотно, когато е направена на чай. Но прясната мента няма никакъв, ама абсолютно НИКАКЪВ ефект, когато си на 10 метра от нещо като цех за щавене на кожа, при температура на сянка от около 35 градуса. Може би вина за това има фактът, че кожите се щавят с натурални продукти, основният от които е гуано от гълъби. Абе гуано, гуано, ама си е чисто ла…, ако де. Бяха ни предупредили, че ще мирише, ама то не мирише, то просто вони. Както и да е, както може да видите на клипчето ни от Мароко, направихме се, че не вони и се наснимахме на воля. Опитаха се да ни продадат някакви кожени якета, като започнаха с цени от 300 евро, стигнахме до 100 и си тръгнахме. Същото се повтори и в магазина за килими, където поне пихме много вкусен и безплатен чай, след което отново потеглихме.

В един момент настроението на нашия водач се поразвали, та в последния магазин си купихме по един шал, колкото да не е валат.

Нашата препоръка е – не си взимайте такива местни водачи. Почетете малко и ще намерите всичко сами. В края на деня отново вечеряхме, този път на ново място. Изядохме си всичко, понеже знаем как се мият чиниите и легнахме доволни, очаквайки голямото приключение в Мароко – Тура през пустинята. Повече за него може да прочетете в статиите „Споко Мароко – Пустинният тур част 1“ и „Споко Мароко – Пустинният тур част 2“. За всички, които са нетърпеливи – хвърлете един поглед на видеото ни от Мароко!

Малко полезна информация

Престоят ни във Фес беше изключително забавен, но за да планирате и вие вашият, споделяме местата, които посетихме:

Какво да видите:

• Bab Bou Jeloud – главната порта на Медината. Основен мотив за туристически снимки
• Al-Attarine Madrasa – училище по ислям. Много по-малко посещавано от това в Маракеш, а по нищо неотстъпващо му
• Кралският дворец –  не можахме да влезем в него, но площадът пред него е забележителен
• Синагогата Ibn Danan
• Tanneries – местата за щавене на кожа. Въпреки цялата миризма  си заслужават посещението
• Jardin Jnan Sbil – прекрасни градини, предлагащи малко разхлада и нещо различно от пазари и джамии
• Различните пазари – основният чар на фес са многобройните пазари в малките му улички

Къде да хапнете:

• Made in M – кафе, предлагащо и модерна интерпретация на мароканската кухня
• Chez Rachid – доста туристическо, но предлагащо най-вкусният Тажин кефта в цяло Мароко
• Nagham Cafe – тук видяхме как се мият чиниите. Ако това не ви отблъсне, ще получите невероятна храна в комбинация с гледка към Bab Bou Jeloud

Къде да нощувате:

• Riad Meski – Собственикът Ахмед ще ви помогне с всичко. Недостатък е отдалечена позиция в Медината

Както винаги, може да видите и видеото с избрани моменти от пътешествието ни