5:50 сутринта. Чувам викове в лагера. Един от берберите се опитва да ни събуди. Сега, това не го разбирам. Верно, че снощи казаха, че ще ставаме в 5:50, ама не очаквах, че го мислят сериозно. Иначе нямаше да се съглася. Обаче какво да се прави. Драма в пустинята, дами и господа, драма. Обличаме се набързо, измиваме зъбите и изскачаме от палатките … И тя ме гледа. Ама влюбено ме гледа. Не, не става дума за Меги, а за огромна черна камила (добре де, тъмнокожа, да не ставаме расисти). Стои и се взира в мен, като в същото време преживя бавно и сладко. В този момент излиза и Меги от палатката, почти се блъска в камилата и с викове се връща обратно в палатката. Камилата, поради липса на собствена палатка, продължава да преживя. След около минута Меги излиза от палатката и вече пита дали може да гушка камилата. Нашият човек – берберът, леко я срязва, като ни казва, че трябва да палим камилите, за да хванем изгрева горе на дюната Ерг Чеби, най-голямата и впечатляваща в Мароко. Аз още не мога да схвана кое ги кара да кръщават купчини пясък с имена, ама може би е предизвикано от липсата на други забавления в пустинята.

Прехода с камили до Ерг Чеби

Обясняват ни набързо как да се качим върху камилите. Аз се мятам на моята, при което берберът и дава знак и тая ми ти камила, като почна да се разгъва, като Любо Ганев на банкетна маса. Ама то разгъване и чудо, жив Трансформър. Тук е момента да споделя, че трябва да се държите много здраво като става, защото иначе ще си се изтръскате като чувал с картофи. След като моя Трансформър се разгъваше около 30 секунди, все пак в един момент стигна крайна позиция. Абе дали понеже беше тъмно, ама одеве тая камила не ми се струваше толкова висока. И осъзнавам, че тук и аз и берберът сме пропуснали да кажем на другия по нещо важно. Той очевидно е пропуснал да ми каже, че след като се разгъне, Трансформърът ми става колкото Бурж Калифа в Дубай. А аз още по-очевидно съм пропуснал да му кажа, че имам страх от високо. Под страх от високо да се разбира, че ако се кача на стол, почва да ми се вие свят. Без да съм пил!

След като всички се качихме на Трансформърите, потеглихме бавно през дюните. Ама то се и клати и ти протрива и задника. Викам си – няма да мога една снимка да направя от това клатене, камо ли видео. Хубавото е, че понеже умирам от страх (Трансформър = Бурж Калифа), не спирам да треперя и съответно треперенето ми противодейства на клатенето на камилата. Хитро, а?

Бавно, бавно, започва да се развиделява, което от една страна ме кара да осъзная, че съм още по-високо отколкото си мислех (По-високо от Бурж Калифа има ли?), но от друга открива гледки, които дори не съм си представял, че съществуват.

Гледките за съжаление не могат да компенсират факта, че моята камила снощи очевидно е яла боб, а освен това е и тунингована и няма катализатор. Преживявам всички вредни емисии, които отделя. Почти си избивам зъбите, когато Трансформърът решава да се сгъне, но доволни от едночасовата разходка из дюните, вече нагушкваме камилите на спокойствие и отиваме за да закусим.

Закуската естествено по нищо не отстъпва на вечерята. Тъй като има още малко време преди Хасан да ни вземе, решаваме да направим една порция снимки из дюните.

В един момент Хасан ни взима и потегляме, естествено с неизменното въртене на джипа из дюните. След известно време стигаме Мерзуга, където спираме, за да може най-накрая да се срещнем с Брахим, организатора на тура в пустинята. Забележете, че до този момент те не са получили и стотинка от нас, като изключим авансовото плащане. Ей това много ме впечатли в берберите. Толкова са честни и доверчиви. То си е вярно, че ние нямаше и къде да му избягаме, ама все пак. Как ли би било в България?

Каньоните Тогда и долината Дадес в Мароко

Ама да не се разсейвам. След няколко сладки приказки с Брахим, посещение на тоалетната в дома му (с три жени съм бе хора, няма как) и пиене по една студена вода (в прекия смисъл), продължаваме към следващата ни спирка – Todgha Gorges. Много ми се иска да ви разкажа как ни се е случило нещо смешно в този ден и на това място. Ама нямаше нищо. Ей хора, толкова малък се чувствах на това място. Това е една поредица от каньони и просто заставаш на дъното на каньона и изчезваш. Забравихме всякакви проблеми, всякакви смешки и просто поемахме енергията на това място. Беше просто величествено. Насладете се и вие.

Докато си стояхме, денят почти се изниза, затова продължихме към хотела ни, който се намираше в долината Дадес. Пристигнахме относително рано в едно невероятно хотелче, в което щяхме да пренощуваме и от което се откриваше страхотна гледка към долината.

Поради факта, че не бяхме много изморени, а и беше рано и светло, с Меги решихме да си направим разходка надолу към долината. Естествено не ни се търсеше пътя и тръгнахме директно през една пътека, която започваше от хотела и вероятно водеше към долината. Нямаше да разберем понеже не стигнахме до долината. Проблемът беше, че по пътя ни имаше маслинова градина. Все бяхме чували, че маслините са гадни, ама друго си е да ги опиташ на място. Скъсахме по една маслина, то горчи братко, трагедия. Щяхме да я преживеем, но в този момент от нищото изскочи една бабичка. Ама като нинджа изскочи от храстите. И като почна да си бръщолеви на нейния език и ни сочи маслините или по-скоро костилките, които бяхме хвърлили на земята. Викам си: „Брееее, тук много държат на чистотата“ и си взех костилките. Ама тя продължава да бръщолеви и пак сочи костилките. Обясних и аз, че съм разбрал, че са горчиви, ама вече е късно. Обаче нинджата не се успокоява и почва доста силно да си вика. Накрая ми писна да и обяснявам, очевидно не разбираше български, на английски съвсем нямаше да има смисъл да и разправям и просто драснахме нагоре по пътеката към хотела. За две маслини, ни изяде. Ние затова и прекратихме изследователския тур към долината. Прибрахме се в хотела и …. порция снимки естествено. Докато се усетим, стана време за вечеря. На вечеря попитахме собственика на хотела за градините, той ни каза да не ходим там, понеже имало охрана и доста биели, ако те хванат там. Къде беше одеве, питам аз. Къде? Бой не ядохме де, ама то пред виковете на онази вещица, предпочитам боя.

Вечеряхме, щракнахме по някоя снимка и в хотела и си легнахме.

На следващия ден закусихме и поехме отново на път. Нищо ново. Новото беше, че това беше последният ни ден от тура. По пътя минахме през Варзазат (три пъти го проверям в гугъл, дали е правилно написано), където спряхме, за да разгледаме филмовите студия.

Варзазат и Аит Бенхаду – Холивуд на Африка

Варзазат е Холивуд на Африка. Малък град, който обаче е доста развит, благодарение на филмовата индустрия. Тук са снимани филми като „Мумията“ , „Гладиатор“ , „Астерикс и Обеликс: Мисия Клеопатра“. Също така и „Сексът и града“. След като на авторите не са им позволили да снимат в Дубай, те решават да си направят Дубай във Варзазат. Хитруши такива. Градът няма с какво да ви впечатли, освен с многото филмови студия. Обикновено има някакъв символичен вход. Вътре може да си разглеждате сами или с екскурзовод, който да ви разкаже някои неща. Хасан ни спря на едно относително хубаво студио, ама гида много се изложи. Първо си нямаше идея за някои неща, от кои филми са, второ пропусна доста важна информация. Но ще му го простим, момчето не поиска никакви пари, а каза да му оставим колкото искаме, ако сме доволни. Има късмет, че не го приехме буквално това, понеже ако му бяхме оставили само, ако сме доволни …. Щеше да разбере какво означава „кръгла нула“. Хубавото е, че си направихме доста весели снимки с реквизита.

Неизменна част от всяко пътуване по следите на известните филми в Мароко е и посещението на Aït Benhaddou. Това е град-крепост, в който са снимани страшно много известни филми.

Тук Хасан беше платил на местен екскурзовод да ни разходи. За съжаление екскурзоводът ни беше адски мързелив. След като 5 минути си мънкаше, Меги му се ядоса и почна тя да разказва, при което той учудено попита: „Бербер ли си?“. Екскурзоводът не ставаше, но мястото беше магично.

Вече умрели от глад, седнахме да хапнем в едно от местните заведения, по предложение на Хасан. Не знам дали си беше взел бележка от първия обяд, но и това място беше много хубаво. Ресторантче с вкусна храна, басейн, абе всичко както трябва.

След като обядвахме, беше време да продължим. От три дни се возих на предната седалка и реших да се сменя с някой, който се е схванал отзад. Майка ми седна отпред, което доведе до невероятна драма в сърцата на местните. Един от тях се приближи и попита Хасан: „Ама как тя ще седне отпред, а мъж ще се вози на задната седалка“ (това Хасан ни го преведе в последствие). След като му обясни, че сме чужденци, местните казаха само едно: „Ааааааа“, чийто нюанс така и не разбрахме какъв беше и се отправихме отново на път.

Прохода Тизин Тичка

За съжаление краят на нашето пътуване наближаваше, но все още ни оставаше да минем през прохода … ей тука ще ме извинявате, ама така и не разбрах как се произнася. Ама ние му казвахме Тизин Тичка. По принцип нищо интересно не се планираше тук, като изключим изключителната гледка и невероятните пътища на 2200 метра.

Направо ни скриха шапката. Път като магистрала. В Африкааа!!! Както и да е, нащракахме се от Тази Птичка (Тизин Тичка) и тръгнахме надолу.

През целия ни път, както и навсякъде в Мароко, се продават едни много готини камъни, които наподобяват топка, отвън са като опушени, а от вътре са кристали. Тъй като никъде не си взехме, решихме да попитаме при един крайпътен продавач. Спряхме, естествено Меги си хареса най-циганския камък. Отвън опушен, вътре ярко цикламено (чисто розово, ама тя твърдеше, че е цикламено) и помолихме Хасан да попита за цената. Продавачът му каза някаква цена, при което Хасан се обърна към нас и ни каза: „Качвайте се, това са много пари за боядисан камък“. Това беше началото на една дълга и забавна дискусия. Ту на арабски, ту на берберски. Аз понеже не разбирам нито един от двата, ще кажа какво чух

Продавач: „джагара джугара Кольор Натурал“

Хасан: „Яла Кольор Натурал, джагара джугара …“ и тук вече на английски: „Аз съм бербер и тук съм израстнал, не ми обяснявай кое е Кольор Натурал. Отвътре са винаги бели, ти си ги боядисвал“

При което продавачът реши да докаже, че не са боядисани, наплюнчи пръста и потърка камъка. Голяма грешка!! Целият му пръст стана розов (цикламен де), при което ние избухнахме в смях и се метнахме на колата.

Малко преди Маракеш спряхме и на един арганов кооператив. Сега с ръка на сърцето, това си беше леко туристическа врътка. На теория кооперативът трябва да е организиран от местни жени, които добиват арганово масло и го продават. Директно от производителя. На практика в Атласките планини няма арганови дървета, т.е. нищо не добиват, а просто правят малко атракция за туристите и после продават прескъпо арганово масло. Вероятно разредено с олио. Ама беше интересно. Меги успя да повърти малко високотехнологичния уред за добиване на маслото, който се състоеше от два камъка, които да пресоват ядките.

На мен пък ми предложиха да опитам различни видове мед, включително и арганов мед. Еми да, ама пак голяма грешка. По някаква необяснима причина ме оставиха сам при три купи мед и решиха да продават парфюми и разни други щуротии на жените. Мен това не ми беше интересно. Та седя си аз и си топвам хляб в меда и си хапвам. И така 20 минути. Хубав им беше медът, затова отидох да видя колко струва. Беше адски скъп, около 10 евро за 200 грама. Та то аз изядох поне толкова до момента. Ама си взех едно бурканче, че да си хапвам и вкъщи.

Сериозната част от пътуването: Да, ние сме туристи и Да, хората гледат на нас като на такива. Нормално е цените да са малко по-високи. Не им се сърдете, в повечето случаи това са хора, които едва свързват двата края. Дайте един път 5 евро повече, направете си снимка с камилата им. И най-вече – уважавайте тях и културата им. Усмихвайте се, благодарете им. Особено за берберите, това означава дори много повече.

Посещението ни в Мароко почти приключваше. Оставаха ни само няколко дни в Маракеш, които обаче щяха да са не по-малко интересни.

Първата част от пустинното ни приключение ще намерите тук.